mangurov.dir.bg

 
mangurov.dir.bg

 
Рейтинг: 3.00
(269)
Лекции 2019
Лекции 2017-2018
Лекции от сезон 2016-2017
Кратки видеотеми, направени за сайта "Здрав живот"
Лекции от сезон 2015-2016
Лекции от сезон 2014-2015
Vorträge in Deutsch
Файлове на лекции и книги на Д.Мангуров за сваляне и връзки
lectures in English
Lectures for reading
28 упражнения
Слънчеви лъчи
Лекции 2016-2017 за четене
Лекции 2015-2016 за четене
Лекции 2014-2015 за четене
Преводи на Щайнер и други антропософски автори
Фото Галерия
За контакти



Слънчеви лъчи / Елохимът Яхве и мистерията на българския народ - част 1

Елохимът Яхве и мистерията на българския народ - част 1
25.05.19 07:06
лекция от 16.02.2019 г. изнесена във Варна

ЕЛОХИМЪТ ЯХВЕ И МИСТЕРИЯТА НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

Лекция, изнесена от Димитър Мангуров на 16.02.2019 във Варна

 
 

В началото на тази година ми позвъни един човек от Казанлъшкото „Бяло Братство”. След като с дълбоко вълнение изрази благодарността си за делото, с което съм се захванал, ме помоли да изнеса нова лекция, с която да дам насока на българите през настоящата година. С лекцията „Елохимът Яхве и Мистерията на българския народ” ще се опитам да удовлетворя молбата му. Ще бъде осветлена и една загадка със 120 годишна давност.

Когато говорим за Яхве е нужно да издигнем съзнанието си към върховете на духовността и погледнем оттам, за да разчитаме, че по правомерен начин ще проникнем до отговорите. Този връх неминуемо ни отвежда в предишният цикъл на развитието – цикъла на Бог-Отец. Както вече сме посочвали в предишни лекции, в условията на най-висша одухотворена пространственост и липса на време тогава е отработвана Субстанцията за нашия цикъл. Благодарение на откровенията, дошли в процеса на написването на лекцията можем да добавим, че в Субстанцията бяха заложени две интенции – слънчевата и земната, но те не бяха разделени, а съществуваха в пълна хармония помежду си. В тези условия пребиваваха йерархическите същества и в тях Яхве стана „човек”, т.е. Азово същество. Пак в тези условия Сорат пое задачата да носи отговорност за развитието на земната интенция след гигантската махапарипралайя между двата цикъла, когато в новия цикъл Субстанцията щеше да се изявява по съвсем различен начин. Духовете на Волята извършиха своята жертва пред Херувимите. Един от тях беше Сорат. От една страна той пребиваваше в слънчевото начало на предния цикъл, а от друга, с поетия ангажимент към земната интенция, в известен смисъл се оприличи на Христос, Който в нашия цикъл осъществяваше връзката между двете интенции. Ето защо, колкото и абсурдно да звучи, можем да оприличим Сорат като „Сина” на предния цикъл. Но докато слизането на Христос по земната интенция не доведе до появата на никакво зло, а напротив – в Поврата на Времената от това слизане се роди възможно най-голямото Добро, то слизането при Сорат щеше да доведе за първи път в Творението до раждането на злото.

И тръгна Субстанцията надолу според промисъла на Бащинската Основа на Света, осъществяван от йерархическите същества. Погледната от позицията на днешния цикъл, тя идва от предишния, т.е. няма начало, беше непредпоставено излъчена и върви само напред, метаморфозирайки безкрайно в най-различни форми. Формите са резултат от срещата по пътя с Идеята на Света, която за разлика от субстанцията е йерархична и активна, няма начало – доколкото постоянно еманира от света на Бащинската Основа на Света в Себе Си, от бъдещето, но има край и това е изначалната точка на изтичането на Субстанцията в акта на първото Откровение на Бащинската Основа на Света в точката на абсолютното нищо. Идеята е непространствената граница на Откровението и Субстанцията се отразява в нея, за да се върне променена към точката на Откровението на Бащинската Основа на Света, след като по този път е метаморфозирала в Живота. В еволюцията вечен е само Животът. Той еманира от Бог-Син и няма край. Бащинската Основа на Света го заложи в Христос като абсолютно Начало в Аза, което стана главния всеопределящ принцип на новия цикъл. Абсолютното в Своето Откровение Бащинската Основа на Света го изявява чрез Христос и в този смисъл вечният живот от Бог Син, преминаващ през циклите на еволюцията има своето начало в Истинския Живот на Христос, какъвто той пребивава в Светата Троица.

Поели от Трите Ипостаса задачата, йерархическите същества започнаха да изграждат мирозданието според постигнатата еволюционна висота на своя Аз. Херувимите не бяха отблъснали жертвата на Престолите, но въпреки това на Стария Сатурн Субстанцията тръгна надолу заради наличието на земна интенция в нея. Истинският тласък в това направление обаче се осъществи от Духовете на Формата при четвъртата степен на живота(рунд). Едва тогава битието се отдели от Твореца-съзнание, за да се трансформира първоначалният астрален жертвен огън в елемента „топлина” и човекът получи първата форма на физическото си тяло. Добре е да си припомним, че на Стария Сатурн днешните Духове на Формата бяха с Азовото самосъзнание на „ангелско” същество, но в съвсем други условия. И тогава и сега те пак си остават Духове на Формата, защото такава е функцията им в мировия ред. Яхве ни оформяше на Стария Сатурн от елемента топлина, той ни формираше и в земния еон от четирите елемента, като разликата във формата ни е резултат от общата еволюция на мирозданието и конкретните еволюционни възможности на отделните същества.

В края на Старата Луна седем от Духовете на Формата се издигнаха до съзнанието на Божествени Творци, годни да създават Азови човешки същества в следващия еон – Земния. През Хиперборейската коренна раса шест от тях се отделиха на Слънцето и оттам много по-късно чрез физическата светлина изпращаха духовната сила на Любовта към хората. За това ги наричат и „Духове на Светлината”. Седмият Дух на Формата – Яхве, остана свързан с двойката Земя-Луна. В третата епоха на Лемурийската коренна раса човечеството все още пребиваваше в духовния свят, познат от книгата „Битие” като „Рай”. Според плана от Бащинската Основа на Света  обаче земният човек някога трябва да се превърне в Десетата Йерархия на Свободата и Любовта. За целта е нужно първо да се стигне до свободата в смисъла на индивидуалния Аз, а после чрез нея израсте до любовта в Христов смисъл по начин, различен от всички останали Азови същества. Именно този нов път ще му дари и неговото йерархическо „име”, което засега не ни е известно. Знаем само, че ще бъде резултат от съвместния ни път със Спасителя през изпитанията на злото, в който път ще го превръщаме в индивидуализирано Добро, а то е нещо много по-различно от изначално проявеното добро,  непознаващо злото.

Известно е от антропософията, че Азовата форма за цялото човечество я получихме от Духовете на Формата, обединени в общото същество Яхве-Елохим. Като група от седем индивидуалности, всеки от тях „умееше” да създава само отделен елемент от човешката форма и се наложи въпросното обединяване, за да ни създадат като цяло. Нещо повече – залагането на Азовата „искра” във формата изискваше слелите се в единство Елохими да се обърнат към духовната сфера над Серафимите и я получат чак от там. Човекът стана жива душа и оттогава започна дългият му път по индивидуализиране на общата форма, спусната като Откровение от Духовете на Формата, които неслучайно са наричани и „Духове на Откровението”. Наричаме ги още и Власти, защото притежават властта да творят човеци. В древноеврейското тайно учение са познати под името Елохими, което означава „тези, пред които ние изпитваме трепетно благоговение”. От тях получихме също зародиша на съзнателната душа, но предстоеше изминаването на огромно развитие, докато стигнем до нашата епоха и започне същностното овътрешняване на тази най-висша част на душата, за да осъществим съзнателна връзка със света, от който бяхме изгонени през Лемурийската коренна раса. Яхве ни беше предупредил да не ядем от плодовете на „Дървото за познаване на добро и зло”, защото ще „умрем” по отношение на свръхсетивните светове, а Луцифер ни уверяваше, че няма да умрем, защото Бог „знае” и ако вкусим от въпросните плодове, ще ни се отворят очите за доброто и злото както при Боговете. Когато много по-късно Христос слезе в Исус, ни напомни, че изначално сме богове според Азовия си произход, а Луцифер ни беше вкарал в плен на заблудата, че само с  „Дървото на познанието” ще станем богове. Дотогава познавахме единствено „рая” на добрия астрален свят, но предстоеше за първи път в цикъла на Бог-Син да се появи и лош астрален свят. Промяната дойде от самия Яхве, който „активира” своя „Лунен лик” Архангел Михаил да „подгони” луциферическите същества в посока към изкушаване на човешкото астрално тяло. До изкушението бяхме невидими, защото фантомът на физическото ни тяло не беше приел в себе си външни субстанции. Размножаването също се осъществяваше по свръхсетивен начин. Германската антропософка-стигматичка Юдит фон Хале казва, че Ева е излязла от Адам от мястото,  което Лонгин отвори с копието в Исус. От там Ева е раждала детето, излизащо като на сън, чрез изричано от „чисти устни Слово”.

След намесата на луциферическите същества, обаче, се появи привличането към земното, фантомът започна да се изпълва с веществености и в човешкото сърце се загнезди егоизмът. Яхве ни изгони от Рая, а пред портите на доскорошния ни дом застана Херувимът с двуострия огнен меч. Думите му: „Вашият душевен строй се измени. Царствата небесни се отделиха от вас”, прозвучаха като гласа на космическата съвест, който щеше да залегне дълбоко в човешката душа с предупреждението, че Азът е меч с две остриета – може да те издигне до ранга на жертващо се йерархическо същество, но и може да те отведе в огъня на бездната. Именно този глас на съвестта в нас беше запазен от Яхве и достъпът до него за Луцифер остана затворен. Разбира се, трябваше да измине много дълъг път, докато човекът го чуе за първи път и оттогава насетне стане неизменен  спътник в неговия живот.

Преди Луната да се отдели от Земята и възникне лошият астрален свят, преминахме през така наречената „лунна криза”, когато долу остана едва ли не само една човешка двойка – Адам и Ева. В други наши работи – например „Кодът на Сътворението” – сме говорили какво трябва да се разбира под тези имена, както и за участието на някои човешки индивидуалности, дали своя безценен принос за благоприятното преминаване през въпросната криза, когато е имало съвсем реалната опасност нишката на инкарнациите да се скъса и на Земята да не остане нито едно човешко същество. За целите на настоящата лекция, обаче, е нужно само да напомним, че след отделянето на Луната Яхве остана свързан с нея. Както вече посочихме, от Слънцето шестте други Елохима изпращаха духовната сила на Любовта, а от Луната Яхве изпращаше към земята своята зряла Мъдрост, с което подготвяше проявата на Любовта в човека. Нейни носители-посредници бяха така наречените „Лунни учители” на човечеството, стоящи в еволюционно отношение значително над хората. В Мистериите те пребиваваха в етерно тяло, но тъй като Мъдростта им беше способна да говори само инстинктивно в човека, към края на Лемурия заради свободата ни се отделиха, изоставиха етерната си форма и сега пребивават с астрални тела във вътрешността на Луната, където основаха своя колония. От там се опитват да привеждат доколкото е възможно в правилно отношение изявите на луциферическото и ариманическото в човешкия живот. Те са първите свръхсетивни същества, които срещаме след смъртта си.

След загнездването на луциферизирания огън в сърцето ни, в Атлантската коренна раса Яхве му противопостави охлаждащата сила на ариманическото, пропълзяло в мозъка ни. Поставен в полето между двете противоборстващи сили, земният човек с усилени темпове формираше лошата астралност, особено силно започнала да се проявява след преминаването през времевия център на цялата земна еволюция, който се падаше в четвъртата подраса. Към края на коренната раса злоупотребата с черномагьосничеството „препълни чашата” на Божието търпение и съвсем закономерно човечеството се удави в „потопа”.

В следатлантската коренна раса продължихме все по-здраво да се свързваме със земната вещественост и вървим към постигане на първата си азова форма върху мисленето, основаващо се върху обедняващия откъм живот минерализиращ се мозък. Намаляващият живот заплашваше възможността за създаването на нови еволюционни форми при срещата между Субстанцията и Идеята. В един момент процесът щеше съвсем да спре и човекът да се окаже онази „тапа”, която да „запуши” еволюцията и провали изначалния Промисъл на Бащинската Основа на Света. Фантомът на физическото тяло отслабна и започна процес на ускорена деградация. Спасението можеше да дойде само от Христос ако стане човек и премине през земна смърт и последващо Възкресение на фантома в едно човешко същество. За целта трябваше да се изгради тяло-съсъд, което да приеме в себе си своя и за цялото човечество Спасител.

Главен отговорник по решаването на задачата се оказа нашият Отец-създател Елохимът Яхве с помощник Архангел Михаил. Те бяха задвижили „грехопадението” и те сега трябваше да подготвят условията за неговото уравновесяване. Пребивавайки на Луната Яхве имаше най-здрава връзка със земното развитие и затова се превърна в негов регент, отстранявайки до голяма степен въздействията от останалите шест слънчеви Елохима. Постепенно споменът за тях избледня и за хората те се превърнаха в някакви фантастични същества.Яхве получи господство над човешкото съзнание,като то се изявяваше най-силно сред народа, избран да приготви от себе си тялото за слизащия Макрокосмически Христов Аз. Заедно с Архангел Михаил те инспирираха целия духовен живот на старозаветния народ.

От Свещеното писание знаем, че негов родоначалник е изведения от Ур халдейски Аврам, посветен от Яхве чрез Мелхиседек в тайната по създаването на физическото и етерното тяло за Господа. Той можа да проникне ясновидски в лунната духовна сфера на Яхве и с посвещението си в Мистерията на Божествения Аз-Съм, между Елохима и него беше сключен завет, според който тялото щеше да бъде крайния резултат от течащата през поколенията наследствена кръв. Яхве щеше да охранява процеса, инспирирайки еврейските пророци като „нощно дихание”. Какво означава това?

Посветените в същността на старозаветния мироглед разбираха, че животът на човека след раждането значително се различава от живота в ембрионалното състояние.Човекът става човек когато се докосне до живото дишане, което е в съразмерно отношение с постоянното ритмично движение на главния мозък, образувано от движението на мозъчната течност надолу по гръбнака до коремната кухина и обратно съответно при издишване и вдишване. Самия процес на дишането е несъзнаван от човека и ако битието се построи върху него, се достига до разбиране на живота в абстрактни мисли, наречени в Стария Завет „живот в закона”. Яхве е мощно същество от втората йерархия и затова за вграждане на Азовия импулс в силите на наследствеността му помогна „пребиваващият” в трета йерархия Архангел Михаил. При евреите способността за мислене идваше от тези сили и заради задачата по създаването на земното тяло за Аза на Месията, това мислене беше насочено изключително към земята. Щайнер нарича мирогледа им „геология”.

При другите народи изработването на „нисшия аз” вървеше по хоризонталата на еволюционния път като времеви процес на постепенно издигане от груповото към индивидуалното начало чрез последователно развитие на сетивната душа, а след възникването на понятията – и на разсъдъчната. В древна Елада и Рим пътят към разсъдъчната душа преминаваше през обработката на астралното и етерното тяло с помощта на светската култура и разнообразни форми на обществения живот. Посветените в Мистериите излизаха от физическото си тяло за среща в свръхсетивния свят с идващия Христов Аз.

При старозаветния народ обаче всичко се случваше уникално различно. Еврейството беше култура не на индивидуалността, а на народ с общ корен в „отеца” Авраам. Те смятаха, че целия свят трябва да бъде населен само с хора като тях. В индивидуалното си развитие бяха на степен сетивна душа, че даже и на душевно (сетивно) тяло при липса на външна култура. За сметка на това Яхве мощно въздействаше по вертикала отгоре надолу върху троичното им тяло, за да стане то носител на аз-съзнанието през наследствеността и върви процесът по изпълнение на главната им задача. Посветените сред евреите бяха способни да приемат мъдростта на Яхве в откровение, преживявайки съзнателно живота между заспиването и събуждането, който доста прилича на ембрионалния живот.Това беше мъдростта на сънното дишане, приемана като „нощно дихание” и следователно Яхве го намираха по вътрешен път, характерен за така наречените южни мистерии. От друга страна биваше намиран не заради самия него, а осветляван отвън от Христовата Светлина, което е характерно за „северните” мистерии. По този начин в лицето на Яхве, Христос извършваше някакъв предварителен синтез на двата големи дохристиянски мистерийни потока и евреите бяха „опитното” поле за това. Цялата им история прилича на някакъв път на групово посвещение, който особено ясно се очерта след изхода от Египет, когато на „сцената” се яви Мойсей.

Благодарение на посвещението си от египетските жреци и полученото от великия Заратустра етерно тяло, той беше удостоен с висшето откровение на „неизречения Бог” като „Аз Съм, Аз Съм”. Посредник беше Яхве, но Мойсей не позна, че в Яхве действа Христос, защото получи десетте заповеди отвън. Слизащият Макрокосмически Аз му се изяви през природните елементи – огъня, мълнията и гърма, т.е. през етерното му тяло, а не отвътре през астралното. Затова успя да стигне до „обетованата земя” на Аза, но не влезе в нея. Не е чудно, че когато в Поврата на Времената се прероди като апостола Петър, някой друг трябваше да му извести, че Месията е дошъл. В 20. век Петър се прероди като Боян Боев, на който пък Щайнер трябваше да му каже, че трябва да дойде в България и потърси Учителя Беинса Дуно.

Мойсей стана носител на Мъдростта за Аза и тя регулираше отражателния човешки „аз” отвън. Десетте заповеди се отпечатваха чрез религията и прякото въздействие върху етерното тяло, което формираше физическия мозък като инструмент на абстрактното мислене. Пътят им към разсъдъчната душа не минаваше през външната култура, както вече посочихме, а през специфичната религиозна понятийна деятелност, свързана с тълкуване, коментари на законите и преданията за сметка не на астралните, а на етерните сили, идващи през кръвта от Яхве като техен групов Дух. С получаваната Мъдрост се коригираха залитанията и лутанията на богоизбрания народ.

Сред пророците обаче ярко се отличава една индивидуалност, за която може да се каже, че в известна степен олицетворява първия човек – Адам. Тази индивидуалност имаше задачата от един определен момент да се свърже на земен план с мисията на старозаветния народ, осъществявайки тясна връзка със злото, но без самата тя да става носител на злото, а жертвено да го придружава и се намесва когато трябва, за да подготвя пътя на Христос при постепенното Му слизане към земята. По този начин гледаше много напред през епохите чак до нашето време, когато започна Етерното Пришествие на Спасителя, а както знаем, то е в най-тясна връзка с трансформацията от човека на злото в добро. Въпросната индивидуалност олицетворяваше на земен план Михаиловото „лунно течение”, докато другото – слънчево течение, се олицетворяваше от самия Архангел Михаил, борещ се срещу злото с директните слънчеви сили, идващи от Христос – Великия Дух на Слънцето. От мрака на миналото до нас са достигнали могъщите образи за битката на Михаил с „дракона”, за победилия „Бика” Митра и т.н.

Началото на свързването със злото стана чрез Финеес през епохата на Мойсей. Той прободе с копието съгрешилите срещу завета към народа евреин и мидиамка и тук се роди свободният азов импулс да се изправи срещу общността, нарушавайки заповедта „ не убивай”. Яхве не само, че не го наказа, но го приветства, спести му изтичането на кръв от убитите заради левитския родов произход и сключи с него завет за „вечно свещеничество” заради верността му, с която обнови изначалния завет между Яхве и Авраам, спаси откровението на Христос към Мойсей от духовно затъмнение и опази евреите от физическо унищожение. Финеес беше пресечната точка между два импулса, действащи отвън чрез Мойсеевите скрижали на закона и отвътре от Херувима пред вратите на Рая като морална имагинация-спомен, представляваща съдене според съвестта на Космоса. Ето така ярко-светкавично тази прачовешка индивидуалност се вклини в съдбата на старозаветния народ и го следваше до крайното изпълнение на специфичната му мисия.

Преди Финеес да се прероди като Илия, Давид трябваше да изпълни заръката на Яхве с построяването на дом за неговото „име”. Яхве означава точно това: „Дом за моето име”. В най-широк смисъл дом за „името” на Яхве е цялото човечество, защото той ни формира като земни човеци и дари с Азовост, но конкретния дом в онези времена беше еврейският народ, а съвсем конкретен – физическият храм, който трябваше да бъде построен. Давид остави изпълнението на задачата в ръцете на сина си от Бетсеба, Соломон. Само за сведение можем да посочим, че Давид сега е прероден и действа по забележителен начин в България, Европа и света въпреки огромната съпротива, идваща от най-различни посоки.

Видният авелит Соломон имагинативно видя храма и извика каинита Хирам да го реализира на практика. Хирам се справи със задачата, но с мълчаливото съгласие на Соломон беше убит от тримата калфи. С това действие, убийството на Авел от Каин беше отмъстено, но проблемът не е в разплатата, а в съединяването на двата потока в човешкото развитие. След огромното разделение в мирозданието, започнало още на Стария Сатурн и достигнало до невиждани мащаби в Земния еон, всяка форма на правомерен синтез между противоположностите в духовно отношение е изява на самия Азов принцип.

Тогава синтезът между авелити и каинити не се осъществи напълно. Храмът беше дом за Мъдростта на Яхве, дом за Духа Себе, който да се присъедини като пети член към четирите земни члена – троичното тяло и „аза”. В светая светих на храма само веднъж годишно първосвещеникът можеше да произнесе името на израилевия бог, защото с мощта на звука, името „Яхве” е било в състояние да заличи ежедневното човешко съзнание, човекът да изгуби паметта си и пред него да застане съвсем друг свят. А загубата на паметта означава край на азовото развитие, което беше слабо и се нуждаеше от подкрепа. По безапелационен жертвен начин тя щеше да дойде с въплъщението на принципа Аз Съм, слязъл от висините на Пралайя, а с Него щеше да дойде и Божествената Любов, нямаща нищо общо с кръвното родство, обвързало ни към себе си след грехопадението. Соломон и Хирам щяха да се помирят и съединят в Любовта на Аз-принципа чак на хълма Голгота, когато като преродените Дева София и Йоан Богослов, застанаха пред Кръста на Спасението и чуха съединяващите ги Слова от Христос[1].

Все заради централното събитие в Космоса Финеес се прероди в личността на пророк Илия. „Илия” означава „Път Божий”, т.е. в него Азът може да се изявява безпрепятствено. Ако Мойсей беше носител на Мъдростта за Аза и не влезе в „обетованата му земя”, то благодарение на изключителното си посвещение, Илия притежаваше способността непосредствено да се открива за висшите инспирации от йерархическите същества Яхве и Михаил и знаеше, че преживяваното от него откровение в Лунната сфера, е откровението на Христовия Миров Аз през Елохима Яхве. Той влезе в „обетованата земя” и действаше изцяло в нея. Откровението на Христос-Яхве не му се откриваше бурно вън през природните елементи както през етерното тяло на Мойсей, а вътре през астралното тяло като „полъх на тихия вятър”. Азът му беше в достатъчна степен неегоистичен, етерното и астралното тяло – „прозрачни”, та през Азът въздействията на висшите същества да стигат чак до физическото му тяло. От подосновите на душата излязоха особени сили, несъществували дотогава дори в учителите на човечеството и това го направи способен да заповядва на природните елементи, да извършва чудесата по „умножаването на хлябовете”, „възкресяването на сина на вдовицата” и т.н. Беше толкова могъщ, че се изживяваше като бодхисатвоподобно същество. В древните времена астрално-ауричната същност на човека се издигаше високо над физическото тяло и връзката със земната човешка същност се осъществяваше посредством тънка „сребърна нишка”. През тази астрално-аурична същност като насън човека получаваше импулси от Боговете. „Хлабината” между физическото и душевно-духовното беше особено ярко представено при Илия. През духовната му част действаше Яхве и затова можеше да заповядва на природните елементи, а през душата и духа му действаше Михаил и го превръщаше в нещо като групова душа на еврейския народ. От тази изпълнена с Азова огнена сила мощна аура, представена в Стария Завет като „кожух”, Илия се „възнесе на небето”, т.е. в духовния свят. „Огнените коне” са Азовите сили, а „колесницата” е аурата му, която той остави на земята, „загръщайки” с нея своя ученик Елисей, прероден днес сред българите. Със своята земна дейност Илия спаси етерното тяло на еврейския народ от смесване с кръвта на поклонниците Ваалови.

По „сребърната нишка” обаче се спускаха и луциферическите въздействия в астралното ни тяло. То беше обхванато от неконтролираните им вихри, а от там се прехвърли и около човека. Ауричната обвивка се свиваше и постепенно премина към познатите ни сегашни размери. Луциферическите същества нападаха от огнения и въздушния елементи, а от твърдия и течния атакуваха ариманическите същества, притискайки човека като в „менгеме”. С отстраняването на въздействията от шестте слънчеви Елохима, Яхве постигна тотално единовластие над избрания народ, но това отстраняване доведе до нахлуването и заселването в човешката природа и на многобройни по-нисши същества – най-вече елементарни. Законите ограничаваха и хармонизираха социалния живот, но нахлулите противници на Яхве действаха срещу него антисоциално. Колкото повече наближаваше Поврата на Времената, толкова те ставаха почти пълни господари на душевния и духовния живот на еврейския народ.

   Тогава се появи отново „Адам” – сега в личността на Йоан Кръстител, който трябваше да възвести на света самото слизане на Христос в съсъда Исус от Назарет и да го „кръсти” с вода. В подосновите на душата му, при всичките предишни инкарнации с особена сила отекваха космически осъждащите думи на Херувима пред вратата на Рая, и от гласа на тази космическа съвест в него се роди нов орган за разпознаване на Христос – личната съвест. При Илия все още нямаше осъзнаване на силата и значението на отделния Аз. Откровението от Яхве към него като импулс на съвестта си оставаше инспирация, но чак при Йоан тази сила стана собствена, съединена със съдържанието на собствения му Аз. Ако при Илия имаме овътрешняване на Азовото, при Кръстителя Азовото и съвестта са заедно. Заради усиления си Аз той чу гласа на съвестта и от силите на личната си съвест, в „самотата” на индивидуалния Аз, прекъснал връзката с ограниченията на кръвното родство, отправи своя пробуждащ зов към човечеството: „Изменете вашето душевно състояние. Царствата небесни се приближиха към вас”. Оттогава тези преобразени слова на Херувима живеят във всяка човешка душа като гласът на собствената му съвест, която му говори да се пробуди за Истината, че в Поврата на Времената „Царството” стана човек. „Царството”, т.е. Христовият Аз слезе от „небето”, т.е. от духовния свят, за да стане Господ на човешките душевни сили и ги поведе обратно към влизане в „Рая” на духовните светове.Под „царства” трябва де се разбира и съвкупността от йерархически Азови същества, на които Христос е „Глава” т.е. „Господ”. Някои от тях действаха през Кръстителя, но в сравнение с предишното му въплъщение като Илия, ръководенето се свали с една степен по-ниско. Вместо Елохима Яхве, главното водачество се пое от бившия Архангел на елинския народ, издигнал се поради отличното изпълнение на тази си роля в Дух на Времето за Четвърта културна епоха. В това си качество взе участие в Палестинските събития, а заради успешното си участие в подготовката на Христовото събитие, в момента на кръщението в река Йордан можеше да се издигне дори до Дух на Формата, но жертвено се отказа, защото щеше да изпълнява особена задача  по-нататък. Той беше съществото, съединило гръцкия, еврейския и римския културни импулси, за да създаде трите обвивки, в които щеше да се разпространява християнството в неговата екзотерична форма. Именно той беше посредника за думите, прозвучали от Бащинската Основа на Света на Богоявление: „Този е Моят възлюбен Син, днес Аз Го родих”. Пак той беше усилил Аза на Йоан, от което разсъдъчната му душа се препълни, пробуди се съзнателната душа и просия в нея Духът Себе, за да го превърне в „Син Човешки”, във водач на човечеството.

А вместо Архангел Михаил в ръководството на душата му се включи бившият Ангел-водач на Гаутама Буда – Видар. След издигането на бодхисатвата в чин „Буда”, Видар можеше да се издигне до ранг на Архангел, но жертвено остана да действа в ангелската сфера и изпълнява специални задачи в Поврата на Времената и след това чак до 19. век. От 20. век има вече друга задача свързана с етерното пришествие на Христос. Можем да предполагаме, че със започналото след края на Кали Юга велико Християнство на Светия Дух и духът-водач на екзотеричното християнство е поел вече функциите на Дух на Формата. Това ни предположение е продиктувано от развитието, което Яхве щеше да измине след Христовото събитие и най-вече промяната, настъпила в 20. век.

   Но тогава – в Поврата на Времената, поради снижаването с една степен в ръководството на Кръстителя, който също така трябваше „да се смалява, за да расте Христос”, самият той не можеше да си спомни, че е прераждане на Илия. Това обаче не му попречи да се превърне в някакъв пророчески предварителен синтез между двата основни мистерийни потока на древността, висши представители на които бяха Заратустра и Гаутама Буда. От въплъщението си като Илия, Йоан унаследи връзката със силите на етерното тяло на Заратустра чрез продължаване на процеса, тръгнал от Мойсей, а в Поврата на Времената към него се присъедини непосредствената инспирация от нирманакайя на Буда. Истинският синтез между двете течения обаче беше осъществен в Исус от Назарет при съединяването на двете деца с името „Исус”. За мистерията около Кръстителя по-подробно сме говорили в лекцията „Тайната на Йоан Кръстител”, но досега не сме навлизали по-дълбоко в една друга мистерия, свързана пак с него. Става дума за възкресението на Лазар.

Известно е, че Щайнер е оставил като завет към своите последователи да осветлят три загадки, свързани съответно с Каспар Хаузер, Димитрий и двамата Йоановци. За първия вече е ясно, че е прероденият „добър разбойник”, който на кръста прозря в Исус Господа, разкая се и първи сред човеците отиде с Него в Рая, т.е. в духовния свят. Едни мои близки приятели наскоро ме уведомиха за свое откровение, че Каспар Хаузер сега е прероден. Посочиха кой е. На този етап нито мога да го потвърдя, нито да отрека, но е вероятно твърдението им да е вярно. Става дума за човек, силно интересуващ се от духовното и също толкова силно отрицателно настроен срещу мен. Надявам се, че когато дойде времето да преминава през периода на съзнателната си душа, правилно да я овътрешни и се издигне над дребно-човешкото, което сега здраво го владее и обърква.

За Димитрий също отдавна знаем, че с убийството му се прекъсна пъпната връв между българския и руския народи. Той беше последният представител на българския род Рюрик (от кимерийците-траки), който трябваше да наследи трона и поведе Русия по правомерния за нея път. След отстраняването му се тръгна към гибелният империализъм, а той няма нищо общо с бъдещата задача на този народ. От него до голяма степен са зависими и днес.

За двамата Йоановци – Йоан Кръстител и Йоан Богослов – е говорено много, но това, което изнесе Юдит фон Хале е наистина удивително. Права ли е тя?

Кръстителят беше обезглавен приблизително една година, след като посрещна Христос в река Йордан. В подготвената от него сред евреите атмосфера, Спасителят можа най-добре да отпечата своите деяния през трите Си години на земята. Това можем да го приемем за първия Йоанов етап от следсмъртното му служене на принципа Аз Съм. На втория етап ентелехията му се превърна в нещо като групова душа за апостолите, а на третия стадий тя се съедини с Лазар по време на посвещението му във Витания. Точно този трети етап оставаше до известна степен неизяснен.

В последното обръщение на Щайнер[2], виждаме двете инкарнационни линии, които дотогава той винаги е разглеждал отделени, тук да ги свързва в образа на Лазар-Йоан. Едната линия е тази на Хирам-Лазар-Християн Розенкройц и граф Сен Жермен, към която ние добавихме Катя – сестрата на Борис Георгиев, а другата е досега разглежданата в настоящата лекция линия на Финеес-Илия-Йоан Кръстител, продължена от Щайнер с художника Рафаело, с поета Новалис и с добавения от нас ясновидец-мъченик дядо Влайчо. И в двете линии могат да се добавят и още личности в миналото, но за нас по-важно е, че в първата се изявява калиновото начало, във втората – авеловото и че трябваше да се срещнат и съединят от Христос в Поврата на Времената. В тази връзка трябва да си зададем най-напред въпроса, дали Лазар наистина беше умрял, защото ако имаме възкресяване от тридневния посветителски сън, както в предхристиянската форма на посвещение, то инициацията му няма съществено да се различава от възкресяването на момчето от Наин и дъщерята на Яир. В книгата си от 2009 г. „За мистерията на Лазар и тримата Йоановци. Йоан Кръстител, Йоан евангелист и Йоан Заведей”, Юдит фон Хале твърди, че Лазар е бил умрял и после възкресен като новия апостол Йоан. По-рано споменахме, че при сън астралното тяло на човека е отделено от останалите в леглото физическо и етерно тяло и се закрепва към физическото с така наречената „сребърна нишка”. Закрепването е в областта на далака. Нишката служи като верига на котва, за да се осигури отново свързването на астралното тяло с физическото при завръщането му след съня. По време на тридневната инициация, обаче, се отделяло и етерното тяло, за да може извън ограниченията на материалната телесност в него да се отпечата астралната мъдрост, идваща от срещата с индивидуалния Аз. Това е представлявало огромно натоварване на фината връзка между астралното и физическото тяло и само благодарение на етерната подкрепа от съпровождащите посвещението йерофанти, неофитът е можел три и половина дни да виси на въпросната нишка, без тя да се скъса и той действително да умре. При Лазар нишката се е била скъсала и е бил мъртъв. В самото евангелие се казва, че е от четири дни в гроба и смърди. А преди да е вкаран вътре, е престоял навън още два-три дни. Като добавим и тамошните климатични условия, наистина е „смърдял”.

Лазар е онзи богат младеж, попитал Христос какво трябва да направи, за да придобие вечен живот. Отговорът на Спасителя го натъжил, защо е трябвало да раздаде богатството си на бедните, което означава да напусне земните си богатства, т.е. тялото си и едва тогава да стигне до истинско разбиране на Христос и осъществяване на желанието му. Разбира се, като запази екстракта от прекрасното земно тяло на Хирам, преродило се сега в този около 28-годишен младеж. Предстояло е съединяването с върха на авеловия поток в лицето на Кръстителя, който също трябваше да умре, за да се създаде уникално човешко същество, каквото никога преди това не е имало и никога след това няма да има. Азовото израстване, адекватно на идващото от Христос като Азов Импулс, изисква всеки човек с любов да приеме в собствената си Азова природа импулс от друго течение и едва тогава се постига братството, за което Спасителят говори в Евангелията, и в което братство не си личи в кой поток са корените на човека. Ако в личността на Исус от Назарет се обединиха двете велики предхристиянски течения на северните и южни мистерии, в личността на новосъздадения апостол Йоан се съединиха двете райски течения – тези на авелитите и каинитите, тръгнали след грехопадението на земен план да се развиват и да воюват здраво помежду си. Винаги, където се осъществява синтез на две в едно, имаме огромен еволюционен скок. Как стана „сглобяването” на Лазар-Йоан?

Самият Лазар беше достигнал в своята еволюция до овътрешняване на разсъдъчната душа, която също е и душа на чувството. Физическото му тяло се разпадна в гроба, етерното се отдели и разтвори в мировия етер, а останаха астралното тяло, сетивната и разсъдъчната душа. Към тях добавяме индивидуалния Аз, неусвоен в живота от „стария” Лазар. Той беше стигнал до овътрешняване само на отражателния нисш аз, който след смъртта се разпада поради умирането на мозъка. Според сведения на Ита Вегман, получени от Щайнер, по-висшите членове – съзнателната душа, Духът Себе, Духът Живот и Човекът Дух са дошли от Кръстителя. За да се „оформи” бъдещият апостол Лазар-Йоан обаче, остава да ги има новите етерно и физическо тяло. Нека потърсим откъде идват те и как Кръстителят дарява посочените висши членове!

Според Юдит етерното тяло е дар от Йоан Заведей. То е било подобно по състав на етерното тяло в „стария” Лазар, защото също е проникнато от разсъдъчната душа. В него е записано всичко, на което Христос е учил Заведеевия син. Когато новият Лазар-Йоан е бил възкресен, астралното му тяло се е свързало с паметта на това етерно тяло, а в него е имало записано нещо много съществено, защото е присъствало на Христовото Преображение на планината Тавор и на възкресението, осъществено в дома на Яир. И в двата случая Спасителят заповядва на Петър, Йоан и брат му Яков да не казват на никого какво са видели, за да не се разкрие Божествения източник на Неговата дейност. Хората е трябвали сами да разпознаят Христос, а не да повярват, защото са чули от друг да свидетелства за някои от чудесата Му.

Когато духовната същност на Йоан Заведей напуска физическото тяло, за да дари етерното, то физическото се е разпаднало веднага на съставните си елементи, а не както става при обичайната смърт. Бързото разтваряне е резултат от внезапното отделяне на етерното тяло. Душевно-духовната същност на Йоан Заведей обаче не се издига във висините на духовния свят, за да очаква нова инкарнация, а се инкорпорира в брат му Яков. Под опеката на Христос астралното тяло, сетивната и чувстващата душа се прехвърлят в Яков, а разсъдъчната съставка на разсъдъчната душа е в наличност от самия Яков. Прехвърлените по-нисши душевни членове между двамата братя, също както и при етерното прехвърляне, са били в хармония поради кръвното им родство. В онези времена на слабо изразена азовост подобни процеси са били напълно възможни. Когато след възкресението на Господа в „Новия Завет” се говори за присъствието на двамата братя Заведееви, трябва да се има предвид този сглобен „две в едно“ апостол. Вероятно в следващите инкарнации е настъпило отново разделение помежду им.

Права ли е Юдит да твърди, че етерното тяло за новия апостол Лазар-Йоан идва от Заведеевия син? От лична опитност можем да потвърдим верността на този окултен факт.

Нека сега продължим към получените от Кръстителя елементи. След екзекуцията си той много бързо се издига през Лунната, Меркуриевата и Венерината сфери. В момента на Преображението достига Слънчевата сфера, където Христос се среща с видния авелит Илия и видния каинит Мойсей, за да „обсъдят нещо”, свързано с дейността на господаря на кармата. До появата на Христос тази служба е изпълнявана от Мойсей, който е дал скрижалите на завета и е действал като морална инстанция за евреите. След появата на Спасителя, започна преходът от силата на закона към свободата и силата на съвестта пред Него. Тази съвест щеше да стане Господарят на кармата. Самият Мойсей по време на духовната среща беше инкарниран на земята като Петър. Горе се извисяваше Азът във формата на „Мойсей”, а долу „азът” Петър се беше издигнал „на планината Тавор” и искаше да се „подслони там”, т.е. в Аза си като в „хижа”.По късно видяхме,  че липсата на подслоняване доведе „аза”-Петър до трикратно отричане от  Христос, т.е. от Самия Носител на Азовия Принцип.

По време на Преображението Христос дава указания и укрепва Кръстителя да се издигне над сферата на Слънцето към сферите на Марс, Юпитер и Сатурн, за да получи оттам съответно Дух Себе, Дух Живот и Човек Дух. Още докато беше инкарниран на земята, той се пробуди донякъде в съзнателната си душа, превърна се в „Син Човешки” и от силата на Аза си възвести появата на Спасителя, а сега при Преображението самият Христос задвижи съзнателната му душа, та да стане способна за посоченото издигане. Това скоростно придобиване на трите духовни члена се случи един единствен път, докато на всички останали хора ще са им нужни много инкарнации за подобно овътрешняване. В момента, когато Кръстителят преминава Сатурновата сфера и се издига до Полунощния Час на Битието, т.е. в звездната сфера, във Витания се осъществява инициацията на Лазар. От висините на звездното, Кръстителят се спусна с изградените си висши членове и влезе в новата същност на Лазар-Йоан. Взетото от Заведеевия син етерно тяло бързо започва изграждането на ново физическо тяло. И тук достигаме до най-голямата загадка. Кой и как всъщност е изградил съвършено новото физическо тяло?

Когато Христос изрича посветителския йерофантски призив „Лазаре, излез вън!”, светкавично се случват изумителни процеси и присъстващите е трябвало от болестта, смъртта и възкресението на неофита дотолкова да усилят прозрението си, че да се подготвят за последвалата Мистерия на Голгота. Затова в Евангелието е посочено, че „от тази болест не се умира”. Възкресението на Лазар става преди да се е случила Мистерията на Голгота и следователно е невъзможно да се използва като източник за новото физическо тяло Тялото на Възкресението от Христос Исус – поне що се отнася за фантомната част. Нещо повече – от гроба излезе готово човешко физическо тяло-фантом, изпълнено с материални субстанции, а както всеки знае, след грехопадението е нужно зачеване на ембриона от мъж и жена, престояване девет месеца в утробата на майката, после раждане, израстване и т.н. Тук имаме преодоляване на грехопадението и съвършено нов начин за създаване на човека! След посветителския вик на Христос, етерното тяло на Йоан Заведей моментално се отделя и започва да изгражда новото физическо тяло, но неговото създаване е прерогатив преди всичко на силите на Бог Отец, т.е. на Човека Дух, на Атма Принципа. Те единствени са в състояние да действат до физическо ниво. Любовта към творението кара Човека Дух да сгъстява себе си до фантомна форма и деградира до физическо тяло, изпълнено с минерални, течни, въздушни и огнени съставки. Това е жертване на съвършеното от Любов и пропадане в несъвършеното. Тук стана същото, но по уникален и неповторим начин.  

Застанал пред гроба, Христос благодари на Бог Отец, „че Го слуша”. Когато Кръстителят се издигна след смъртта си до сферата на Слънцето и срещна Христовия Аз Съм, там се намираше и Човекът Дух на Христос, който е директният Атма Принцип на Бог Отец. Както вече посочихме, Азът на Христос активира съзнателната душа на Кръстителя да се издигне до Полунощния Час на Битието и се сдобие с трите си духовни члена, а когато тази душа се връщаше пак обратно през сферата на Слънцето, тя се усили в своя Човек Дух с Човека Дух на Христос и в мига на посвещението, този усилен Човек Дух беше способен да се „свие” до фантома на физическото тяло на съществото, което щеше да излезе от гроба. Нещо повече – самият фантом дегенерира скоростно до степен да се изпълни с четирите елемента (в розенкройцерския смисъл), изявяващи се на земен план в посочените по-горе четири агрегатни състояния на материята. Това беше светкавично повторение на цялото развитие от Стария Сатурн до Земния еон и неговото сгъстяване в пространството и времето, за да бъде забелязано и разбрано от хората. Тук имаме преодоляване както на етерното време с насоченост от миналото към бъдещето, което не притежава субстанциалност, така и на субстанциалното време в астралния свят, движещо се от бъдещето към миналото, за да се прехвърлим във вертикалното време на принципа Аз Съм, свързващо състоянието „Пралайя” със състоянието „Манвантара”. Тук имаме директната намеса на Светата Троица в Своята Същност, под „диригентската палка” на Христовия Аз-Принцип като системообразуващия фактор в Манвантарата. Тук Словото извика и създаде апостола Лазар-Йоан.От Бог Отец дойде Субстанцията, от Светия Дух – Идеята, даваща форма на субстанцията, а Синът вдъхна Живота. От гроба излезе едно човешко същество, което според Юдит фон Хале не е приличало на мъртвец, но е имало вид на „извънземен”, сякаш все още не е било живо. Външният му вид изглеждал като недовършен, защото духовните членове все още са продължавали да работят над физическото тяло. Христос Исус се оттеглил с него, със сестрите му Марта и Мария Магдалена и с апостолите Петър и Яков Заведей в дома на „стария” Лазар, където докоснал леко челото на възкръсналия и духнал едва забележимо към него. Лазар беше оживен в гроба от истинския Живот, съдържащ се в отправения от Христос призив: „Лазаре, излез Вън!”. Защо се наложи сега отново намесата на Христос в дома на „стария”Лазар? Защото истинският Живот в Лазар-Йоан трябваше да бъде пригоден към живота в Манвантарата, т.е. към вечния живот, и това стана възможно с дъха на Христос, трансформиран през етерното тяло на човека Исус, т.е. през Натановата Душа. След тази намеса на Христос, духовните членове обхванали действително тялото на „извънземния” Лазар-Йоан, кожата станала розово свежа, крайниците се изпънали и очите заблестели. Времето от излизането от гроба до „земното” оживяване, е било няколко часа. В началото възкресеният изглеждал външно по-млад, защото е приличал на Йоан Заведей, от когото прие етерното тяло и който е бил на 19 години, когато прави дарителската си жертва. Следователно, самото етерно тяло е било на 12-годишна възраст, понеже до 7-годишна възраст детето в голяма степен е зависимо от етерното тяло на майката. По-горе посочихме, че „старият” Лазар е бил на около 28 години и затова „новият”, когото „Господ обичаше”, е изглеждал толкова млад. Първоначално е имал прилика и с Кръстителя, но постепенно Азът взема надмощие и плавно се преминава към прилика и със „стария” Лазар. Неслучайно Христос го извика от гробницата с името Лазар, за да стане ясно на всички, че богатият младеж със смъртта си е постигнал своята цел за вечен живот. Все пак хората вече го наричали „Йоан”, защото в него са преобладавали белезите на Кръстителя и Заведеевия син.

Този нов Йоан-Лазар стана завинаги олицетворение на Истината, че материалната телесност произхожда от Духа и Духът е Този, Който я унищожава, за да я приеме обратно в Себе Си. Оттогава личността на апостола Йоан пребивава в този цикъл като същество вън от грехопадението, като човек, създаден от преди грехопадението, когато първенството на Духа беше неоспоримо. Но дори днес, ако казваме, че детето се зачева от мъжа и жената, т.е. от материалното, пак трябва да имаме предвид, че това не е вярно, защото в процеса протича просто размножаване на изходните вещества на бащата и майката, които вече са били налични чрез изначалната жертва на Атма Принципа от Бог Отец. Тези изходни вещества никога не биха се свързали и размножили, ако липсва духовният импулс. Известно е от антропософията, че оплодената белтъчна яйцеклетка се разпада до състоянието на хаос и зачатъкът на новия човек е резултат именно от духовния импулс, слизащ от целия Зодиак.

Права ли е Юдит фон Хале, че формирането на физическото тяло за Лазар-Йоан е станало по посочения от нея начин? От лична опитност можем да отговорим положително и на този въпрос, като си позволихме да добавим за намесата на Христовия Човек Дух, оставен на Слънцето. Ако се питаме, как би се изявил на земен план този толкова тайнствен духовен принцип, Лазар-Йоан е нагледното доказателство за това. При него имаме следствие преди причината, имаме възкресяване преди възкресяването на фантома на Христос-Исус, имаме намеса на Пралайя в Манвантарата по начин, който трудно се осмисля от поставения в пространствено-времевия свят земен човек. Затова Щайнер толкова е държал мистерията на двамата (а те са трима) Йоановци, да бъде разбрана в нашето силно материалистично време.     Следва>>>



[1] Йоан 19:26-27
[2] Обръщение на 28.09.1924 г. в Дорнах, публикувано е в GA 238 „Езотерично разглеждане на кармическите взаимовръзки“ 
0.116