mangurov.dir.bg

 
mangurov.dir.bg

 
Рейтинг: 3.00
(269)
Лекции 2019
Лекции 2017-2018
Лекции от сезон 2016-2017
Кратки видеотеми, направени за сайта "Здрав живот"
Лекции от сезон 2015-2016
Лекции от сезон 2014-2015
Vorträge in Deutsch
Файлове на лекции и книги на Д.Мангуров за сваляне и връзки
lectures in English
Lectures for reading
28 упражнения
Слънчеви лъчи
Лекции 2016-2017 за четене
Лекции 2015-2016 за четене
Лекции 2014-2015 за четене
Преводи на Щайнер и други антропософски автори
Фото Галерия
За контакти



Слънчеви лъчи / Пета културна епоха и Мистерията на Азовия Синтез-1-ва част

Пета културна епоха и Мистерията на Азовия Синтез-1-ва част
07.01.19 07:44
лекция, изнесена на 15.12.2018 г. във Варна

По Димитровден тази година във Варненската художествена галерия се проведе научна конференция, посветена на 130-годишнината от рождението на световния художник Борис Георгиев, който е патрон на галерията. След края на събитието десетина човека седнахме в заведение и там един от присъстващите ми зададе въпроса „каква е методологията на предлагания от мен Синтез на двата езотерични християнски импулса от 20. век – този от Учителя Беинса Дуно и импулса на Антропософията”. Отговорих, но сякаш думите ми не прозвучаха убедително за питащия и настоящата лекция е провокирана именно от тази среща. Ще се опитам да посоча сърцевината на Синтеза, като само по този начин ще стане ясен смисълът и  на едно изключително радикално откровение, прието в процеса по изготвянето на самата лекция.

Разбира се, най-напред е нужно да се докоснем до Великата Мистерия на Аза и я свържем с изживяваната от всички ни Пета следатлантска културна епоха, за да разберем в какво се състои уникалността на Синтеза. Още повече, че предрождественският период от годината, в който е днешната ни среща, предполага насочване на духовният ни поглед към миналото и центъра на човека – неговият Аз. Какво е Азът?

Както вече многократно сме пояснявали, еволюиращите форми в мирозданието са резултат от съвместната дейност на Идеята, Субстанцията и Живота. Субстанцията не е вещество, дори не можем да я определим и за съдържание на формата, а съзнание, което йерархиите същества овътрешняват в себе си. Тя е единство на Божественото Откровение, съзнателното всесъзнание и волята на Бог Отец да разкрие Себе Си в еволюционния цикъл, което осъществи чрез Духовете на Волята в началото на еона Стар Сатурн. Особено важно е да се акцентира върху жертвеността на Субстанцията, а това е Любовта, излъчена осъзнато и непредпоставено, за да приема всякакви форми. Осъзнаването на жертвата идва от Светлината на Идеята, а като добавим и Живота, то формата се превръща в единство на Любов, Живот и Светлина.

Но трите не са достатъчни, за да бъде тя уникална, да притежава индивидуалност, т.е. собствен Аз. Нужна е намесата на Словото като носител на Принципа Аз Съм от Бащинската Основа на Света, а това е Нейната абсолютност, изявена чрез Христос в аспекта на Живота. Словото-Христос е „вечната Богочовечност”, Той е „ небесният Човек”, Който слиза по степените на еволюцията, отъждествявайки се с тях, но предоставя на съществата да персонализират тези степени по особен начин, привеждайки живота на Мировия Аз в отношение с живота на Аз-съществата. Всяко по-ниско стоящо индивидуализирано същество постепенно овътрешнява субстанцията-съзнание на по-висшестоящото от него, но субстанцията се превръща в Аз благодарение на Христос. Веднъж придобит, Азът е неунищожима Божественост и може да се изявява във все нови и нови форми, изградени от Любовта, Живота и Светлината. Виждаме, че индивидуалното придобиване на Аза и социалното му включване в живота на Мировия Аз са два процеса, които само в единство могат да осигуряват хармоничното съществуване на Мирозданието. Което същество не може да създаде Аз в себе си, става източник на дисхармония, а което вече е изградило Аза, но също действа дисхармонично, го прави осъзнато-жертвено. Такива са съществата от първа и втора йерархии, придобили своя Аз в предишния цикъл по различен и за сега неизвестен за нас начин.

От изреченото дотук се вижда, че истинското чудо не е появата на формата, а зараждането на Аза и неговата по-нататъшна съдба. Как се зароди той в земния човек? В духовен смисъл Божествени творци могат да бъдат само съществата от Духовете на Формата до Серафимите – Духовете на Вселенската Любов. Всички тях древните гърци ги наричаха „Плерома”. „Плерома” означава „пълнота” и обхваща света, населен с индивидуализирани същества, издигащ се над физическия свят. Всички те биват създавани от Твореца на Света, когото пък наричаха „Демиург”. Съществата от трета йерархия също притежават свой собствен Аз, но не са „пълноправна” част от Плерома, защото не са се издигнали до степента „Божествен творец”. Засега те могат да създават само природни духове, а не човеци.

В края на еона „Стара Луна” Елохимите се издигнаха до такова овътрешняване на субстанцията от Престолите, че влязоха в Земния еон с качествата на Божествени творци, способни да станат „Отци”-създатели на Азови същества. През Хиперборейската епоха Слънцето се отдели от единството си със Земята и Луната и на него се преселиха възвишените Богове от Плерома под ръководството на Този, Когото гностиците назоваваха „Регент на Слънцето”, „Великият Дух на Слънцето” – истинската Плерома. Сред преселниците бяха шест от седемте Елохима, свързани с еволюцията на земното човечество. В по-конкретен смисъл именно те се превърнаха за нас в Плерома, защото точно в техния свят се яви извиканият от Яхве към битие  човек. Яхве беше останал свързан с Луната, но като един от Елохимите се свърза с материята и създаде съществото „Човек”, което според древните гностици не се намира във всеки от нас, нито дори в група хора, а живее в цялото човечество, помнейки за произхода си от Плерома и от Демиурга. Затова е изпълнено със стремеж към духовното. Стремежа го нарекоха „Ахамот”.

Ако трябва на съвременния езотеричен християнски език да изговорим описаните процеси, бихме казали, че Елохимите (и най-вече Яхве) отделиха от себе си Азовата форма-идея за цялото човечество, която всеки от нас трябваше в еволюцията да превърне във форма за своя собствен Аз. Вече посочихме, че способността за превръщане на субстанцията (и съответно на еволюиращите форми) в Аз идва от Христовия Принцип Аз Съм. Елохимите ни дариха само формата, но не и Азовата субстанция. Поначало те са свързани с планетарният аспект на Слънцето. Стоящите над тях Сили осигуряват връзката между планетарното и звездното в нашата звезда, но истинските властелини там са Господствата, свързващи звездната същност на Слънцето със Зодиакалната сфера. Наричат се „Господства”, защото Господ-Христос в еона Старо Слънце премина от отвъдзодиакалните сфери на мирозданието в „отсамната” му звездна „страна” през най-високо издигнатия Дух на Мъдростта. За да придобие субстанцията качеството азовост в човешката форма, се наложи седемте Елохима да се обединят в груповото същество „Яхве-Елохим” и се издигнат като съзнание от своята „планетарност” към звездността на Господствата, за да се открие достъп до Христовия Принцип Аз Съм, Който отвежда съществата чак до върховният Демиург – Бащинската Основа на Света.

След като искрата на Аза беше заложена във формата-човек, Яхве започна да отразява от Луната субстанцията на настоящия цикъл към човечеството, за да се изяви тя във всеки поотделно най-напред като кръвно-родовата любов. Но трябваше да измине огромен път в развитието долу, та някои посветени да започнат да говорят за Светлината, Живота и Любовта, излъчвани от Слънчевата Плерома. Духовната Светлина на Слънцето се роди още в еона Старо Слънце, самостоятелният слънчев Живот се появи на Старата Луна, а в Земния еон след повторното отделяне на Слънцето от двойката Земя-Луна през Хиперборейската епоха, постепенно се роди най-вътрешната духовна обвивка – тази на принципа Любов, която застана в противовес на силите на смъртта, проникнали в земния свят вследствие от уплътняването му до минерално състояние и същевременно издигна Слънцето до степен неподвижна звезда. Трите слънчеви обвивки бяха дело на Небесната София, изградени от астралността, етерността и физичността на настоящия цикъл. Те станаха „дрехите”, с които „се облече” Христовият Аз, слязъл в цикъла от висините на Махапарипралайя.

В древни времена тайната на тройното Слънце се криеше в Паладиума и показваше единството на Софийното Слънце и Христос. То биваше изживявано през следатлантските епохи по различен начин според съответния телесен или душевен член, усвояван от човека: в Древноперсийската като Божествен извор на Светлина, в Египетско-халдейската – като Божествен извор на самия Живот, а в Гръко-римската – като Божествен извор на Любовта. За първи път Паладиумът се появи в Троя, после премина в Рим, оттам в Константинопол и след това се скри.

По целия този път човечеството в духовен смисъл „се подмладяваше”, което ще рече, че намаляваше възрастта, до която способността за съпреживяването в човека на духовното, придобито от Универсума в пребиваването между смъртта и раждането, е вървяло заедно с физическото му развитие след новото раждане. Ако в Древноиндийската епоха душевно-духовната еволюция съпътстваше сетивно-физическата до периода 49-56-годишна възраст, а в Трета културна епоха се слезе до периода 42-49 години, то в Четвърта културна епоха се стигна до отрязъка 35-42 години. Силата на заземяването обхващаше хората все по-рано и здраво. Съществото, което в следатлантските времена прокара пътя  към минералното царство и „азовото” самосъзнание в човека – както го беше сторило при „изкушението в Рая” – беше отново Луцифер. В началото на третото хилядолетие преди Христа при своето вселяване-инкарнация в съсъда от знатния китайски род, когато става на 40 години, внезапно започнал да постига с човешките сили за съждение смисъла на това, което по-рано в Мистериите се случвало само в откровение. Той първи използва органите на човешкия разсъдък, но разбира се в тясна връзка с мистерийния живот. Тук говорим за духовно същество, използващо човешки съсъд, а иначе сред самите човеци Авраам беше този, в когото Божественото съзнание като принцип на Аза започна да навлиза в неговия мозък. Христос чрез Яхве му се откри като тайнствения водач на човешката съдба и същевременно като Бог на един народ, натоварен с мисията да създаде тялото, способно някога да приеме Мировия Аз. Започнала беше вече епохата на Кали Юга и упадъкът на виждането във висшите духовни светове. Започнало беше и това, което в духовната наука се нарича „епоха на Авраам” – третото предхристиянско хилядолетие.

През втората – Мойсеева епоха, чрез Яхве, Христос се откри в „горящата къпина” като системообразуващия фактор на елементите, осигуряващ тяхното единство. В онова второ предхристиянско хилядолетие хората преживяваха идващия към въплъщение принцип на Аза като Бог на елементите и тогава, според Щайнер, се разнесе първият зов с решаващо значение за развитието напред в нашите седем следатлантски епохи. Той дойде от гласа на Яхве в гърма и светкавицата на планината Синай под формата на 10-те заповеди, който, ако човекът чуе и спазва, постепенно ще го отведат към овътрешняване на душевния му живот и формиране на „азово” самоосъзнаване, та да посрещне с разбиране идването на Спасителя.

Този процес щеше да се разгръща в първото хилядолетие преди основаването на християнството, наречено „Соломонова епоха”. Дотогава човекът сякаш нямаше собствена история. В предишната  културна епоха той овътрешняваше сетивната си душа и се чувстваше единен със света. Начело на формиращият се народ стоеше съответният владетел, представящ се за „Бог”, за „Син на Небето”. Такъв беше египетският фараон, например. Завоюваните от него народи му отдаваха същото почитание и това беше първата форма на империализма в социалното устройство. В нея човекът си имаше работа с действителността, с духовния свят. Ролята на „министри” изпълняваха същества от свръхсетивния свят. Тук за някакви права на човека изобщо не може да се говори. Рецидиви от подобно устройство могат да се видят в далеч по-късната епоха на руският деспотизъм с крепостническото робство, а също и в появата на мохамеданството, тръгнало да се разпространява с пълна религиозна нетърпимост, въпреки, че Мохамед не се представя за Бог, а е само „негов пророк”. Това обаче е характерно за втората форма на империализма,  появила се в Четвърта културна епоха с овътрешняването на двойствената разсъдъчна душа, която освен разсъдъчна е и душа на характера. Появиха се гръцката демокрация и римското право. Започна собствената история на човека с „азово” самосъзнание, а владетелят от „Бог” се превърна в „посланик на Бога”, в инспириран от Него „помазаник”, за когото се подразбира, че властта и разума са му дадени от Бога. „Министрите” му не са свръхсетивни същества, а учениците, излизащи от Мистериите и затова се работи не пряко с действителността, а само със знаци и символи, които като атавизъм продължават дори днес да съществуват сред кралските особи и масонството, без да се разбира истинския им смисъл. Душата беше започнала да изживява себе си в единство с тялото, довело до превръщането на разсъдъчната душа в поле за раздвоение между духа и тялото, а то пък я превърна в цел на атаките от изоставащите свръхсетивни същества. В предишната Трета културна епоха луциферическите и ариманическите импулси идваха към човека като отделни нишки, душата ясно различаваше „Сцила” от „Харибда” и доста успешно преминаваше между тях. В Четвърта културна епоха обаче, двата импулса вече се срещаха непосредствено пред душата и се неутрализираха взаимно. Докато Мистериите бяха на висота, неутрализирането беше използвано правомерно и хората предпазвани от атаките, но с упадъка на Мистериите духовният поглед към съществата от Плерома помръкна и в този „залез на Боговете” душата изгуби ясното различаване между светлината и мрака. Отчаянието от загубената връзка с Небето трайно се настани долу, където драмата на душата вървеше и по едно друго направление – на тези, следващи повика на „кръвта и земята” и на онези, търсещи пътя към индивидуалното начало. Разделението беше заложено още при формирането на отделните народи. Въздействията, идващи от земните условия вървяха през тялото към душата и водеха до „консерватизъм”,  до свързване с националното, докато Архангелът-водач стимулираше отгоре през душата към тялото културно-индивидуалното „либерално” начало в човека.

В известен смисъл двете въздействия ги откриваме и сред мъдреците и пастирите като представители на двата големи следатлантски потока – северния и южния. Тримата влъхви бяха преродени ученици на Заратустра от предишната му инкарнация във Вавилон под името Назаратос. Тогава всеки от тях получи специално персонално посвещение – единият в Мистерията на космическото мислене, вторият – в Мистерията на космическото чувство, а третият беше въведен в Мистерията на космическата воля. Затова сега носеха съответстващите им дарове – злато, тамян и смирна. Със силите на мисленето инкарниралият се отново Аз на Заратустра щеше да очиства астралното тяло на Исус, със силите на чувството – етерното, а със силите на волята – физическото тяло, за да ги дари жертвено в 30-та си година на Христовия Аз. Влъхвите са посветени, в които работи индивидуалното начало, защото са изминали известна част от пътя към своя индивидуален Аз. Преданието ни известява дори техните имена, но все пак се движат заедно, което недвусмислено говори, че в Поврата на Времената трите душевни сили на човека бяха в единство, поддържано от груповата Азова форма, дарена от Елохимите. Мъдреците притежаваха развита имагинативна природно-космическа мъдрост и провиждаха Христос като Слънчевия Логос, идващ към Земята. Затова отидоха съвсем съзнателно, водени от Аза-„звезда” на Заратустра да се поклонят на своя предишен Учител, в когото видяха посланика на Логоса.

За разлика от тях, пастирите чуват Словото на висшите същества със сърцето си, което се превръща в инспирираща ги воля да се поклонят на приближаващото към земно въплъщение Христово Същество в лицето на неизкушената от грехопадението Натанова Душа. Те прозират Христос като новия Дух на Земята и групов Аз на цялото човечество. Затова са група, в която имената и броят им са неизвестни. Действащият подсъзнателно във волята им импулс се изявява външно социално. Предстоеше социалното и индивидуалното да се примирят в Христовия Аз, за да се прояви от синтеза между Мъдростта и Волята Христовата трансформираща Любов.

Излъчената от Елохимите Азова форма се бе овътрешнила в отделния човек като отражателен нисш „аз”, функциониращ върху обеднялата откъм етерни сили „скала”-мозък. Космическата интелигенция-Идея се разбиваше и отразяваше в „скалата”, без да се свързва със Субстанцията-Любов – превърнала се в мъртво минерално царство, та „азът” да потърси нова форма, в която да се пресели, но вече като индивидуален Аз. Оттук насетне ще говорим само за два вида Аз, проявяващи се в човека – отражателен, нисш „аз”, и индивидуален Аз. Към тях ще прибавим и Мировия Христов Аз. Отражателен „аз” притежава всеки в дадената си инкарнация и той представя човека като личност. Този „аз” ни прави „човек”. Индивидуалният Аз всеки ще го овладява по уникален начин в Земния еон, за да премине от степента „човек”, към степента на йерархично същество от Десетата йерархия на Свободата и Любовта, за да се изживява стремежът-Ахамот в следващите еони под формата на Дух-Себе, Дух-Живот и Човек-Дух, в каквито форми-обвивки ще се изявява индивидуалният ни Аз. На Бъдещия Вулкан ще остане само той, без обвивки, ще се издигне в края на еона от самосъзнанието, каквото притежава един Архай, до самосъзнанието на Елохим, но изминал пътя дотам по коренно различен начин в сравнение с наличните йерархични същества, за да дари жертвено от съзнанието на Божествен Творец Субстанцията, Живота и Идеята на следващият цикъл на развитието. Сегашното Слънце ще се е издигнало до степен на свръхзвезда и ще се трансформира в нов Зодиак, а нашата Земя ще се е издигнала на степен „Слънце” и ще роди новата слънчева система за този нов цикъл – Цикъла на Светият Дух. В него днешното минерално царство ще заеме централно място като последното царство, издигнало се до ранга на йерархично същество. Решаващата роля за случването на всичко това е на човека.

Началото на грандиозния път дотам започна от Поврата на Времената, когато прозвуча вторият зов с огромно значение за земното развитие, дошъл от Кръстителя, намиращ се в „еремит”, т.е. в „усамотение”. „Самотник” става онзи, който се е освободил от ограниченията на кръвното родство и се устремява към Източника на силата за индивидуалния Аз. Такъв човек разпознава този Източник и приема от „неговата пълнота благодат връз благодат”[1], а това е душевната способност да върши добро по вътрешен подтик. Кръстителят призоваваше хората да изменят душевната си нагласа, защото „Царството Божие се приближава”[2].

Какво извърши „Царството Божие” в Исус? Макрокосмическият Христов Аз беше „носен” от „малката” Плерома – шестте слънчеви Елохима. Те представят Светия Дух във втората тройка йерархични същества, която иначе е тройката на Бог-Син. По този начин стана възможно слизащият от Махапарипралайя Свети Дух, какъвто „светът не беше виждал дотогава”, да стане „баща” и „роди” през Своя Кръст на Принципа Манас в Мирозданието Христовия Аз като  Принципа Будхи в етерното тяло на Исус. За по-малко от три години този Аз-Будхи превърна астралното тяло на Исус в Дух-Себе и то като тяло от Светлина стана убежище за новият Свети Дух. Етерното тяло на Исус се изпълни с нов Живот, който можем да наречем „истински”, за разлика от Живота,  минаващ през всички цикли – приемайки различни форми – който можем да наречем „вечен живот”.

Христовият Аз-Будхи накрая стигна и до промяна на фантома. В лекцията „Мистерията на човека и клопката на идеологията джендър” направихме важното уточнение, че фантомът е три в едно – израз едновременно на физическия, етерния и астралния принципи, защото физическото може да съществува също като етерно и астрално. Христос щеше да излъчи Своя Импулс към земното човечество, изхождайки от силите на смъртта и възкресението на формата-фантом, създадена от наличностите в дадения цикъл. Фантомът на Исус беше рожба – макар и подготвена по специален начин – на настоящия цикъл, но можеше да бъде възкресен само от истинския живот, слязъл от Махапарипралайя. Заради присъствието на Светия Дух и Христовия Аз-Живот в него, Тялото-фантом на възкресението придоби способността да се размножава както първоначалната субстанция, жертвено излъчена от Престолите. Индивидуалният фантом на Исус сякаш беше върнат в изходната си субстанциалност от Стария Сатурн и след възкресяването си се трансформира в социален фантом за цялото човечество. Като жертвена Любов той също е непредпоставен и всеки човек може да индивидуализира своята част от него, за да примири индивидуалното и социалното в себе си. Който успее да осъществи до известна степен тази индивидуализация, придобива някакви свръхсетивни способности, каквито могат да бъдат забелязани в известните стигматици от миналото. Добре е обаче още сега да подчертаем, че стигматизацията е по-скоро стар път към Тялото на Възкресението и не би трябвало да има отношение към принципа Атма, оставен под формата на Човек-дух от Христос на Слънцето след тръгването за инкарниране в Исус. Пътят към тази субстанция вероятно е друг и за него ще кажем нещо по-нататък, а сега да видим какви промени настъпиха след Мистерията на Голгота.

И трите личности – Авраам, Мойсей и Соломон, символизиращи трите предхристиянски хилядолетия, в Поврата на Времената пак се появиха в живота на Христос Исус, защото Христовото Събитие е най-възвишената „симфония”, изпълнявана някога на Земята, в която участие взеха възловите индивидуалности от човешката история. Споменатите трима обаче се появиха в обратен ред: първо Соломон като Мария от Евангелието на Матей, издигнала се непосредствено преди Кръщението на Исус в река Йордан до съзнанието на „Дева-София”, после Мойсей като Петър, а накрая и Авраам като Симон от Керена. В същия обратен ред започнаха да се повтарят трите изминали епохи от Кали Юга.

Най-напред в християнските времена човекът трябваше да пристъпи към очистване на астралното си тяло и превръщането му в Дева-София, за да е способен за софийно осмисляне на Голготската Мистерия. Духът на Соломон живееше и тъчеше в най-видните личности, опитващи се през гносиса да вникнат във Великото Тайнство, разиграло се в началото на новото летоброене. Процесът започна от Дионисий Ареопагит с основаната от него и Апостол Павел първа езотерична християнска школа на Земята. Излизайки от Дионисиевите Елевзински мистерии с култивираното в тях индивидуално начало, Дионисий преживя Мистерията на Голгота свръхсетивно, без да е имал личен физически контакт със Спасителя. Благодарение на подготовката си обаче, чу призива на Павел в Атинския ареопаг и в известен смисъл можем да кажем, че всички последвали езотерични християнски течения произлизат от основаната от двамата школа. Неслучайно по-късно Рафаело (прероденият Йоан Кръстител) ги постави в центъра на картината си „Атинската школа”. Дионисий и Павел излизаха от Мистериите и заедно с осмислянето на Христовото събитие се опитваха да осъществяват според тогавашните духовни условия индивидуален синтез в Аза си между мъдреците и пастирите, между индивидуалното и социалното. Неслучайно техните идеи стоят в изграждането на църковната йерархия като отражение на небесните йерархии, за които толкова много говореше Дионисий. Той притежаваше развита разсъдъчна душа, но същевременно и сетивна душа, способна да осъществява връзка с духовния свят. А пък след събитието пред Дамаск, в Павел с мощна сила се пробуди дори съзнателната душа и затова толкова трудно се удаваше на останалите апостоли  да разбират какво говори в условията на променящо се социално устройство на обществото заради задълбочаването на конфликта в разсъдъчната душа на самия човек.

Империализмът също се разцепи на две – на църковно и на държавно обединение. Въпреки, че кралят-владетел си оставаше такъв „по Божията милост”, в държавното обединение животът приемаше все повече светски характер. Начело на църковното обединение като върховен жрец застана папата, а на изток – патриархът. Съществуваха разлики между империализма на запад и на изток в Европа, но те не го спасяваха при отдалечаването му от Плерома и от истинското разбиране за Мистерията на Голгота да не попадне под ударите на тъмните сили. Ако в момента на самата Мистерия на Голгота духовното и физическото в човека оставаха в единство до 33-та година, с „подмладяването” след това той ставаше все по-уязвим откъм земни влияния на все по-млада възраст. Хората виждаха, че в техните светски и духовни водачи се проявяват злите сили и започнаха да търсят Бога не в краля или папата, а в себе си.

През второто християнско хилядолетие беше започнало повторението на Мойсеевата епоха. Ако Мойсей търсеше Мировия Аз във външната физическа природа, сега погледът се насочи навътре и се появиха мощните откровения на мистиците. В тях Мировият Аз заговори със същата мощ, с каквато говореше отвън на Мойсей през елементите. Богомилството се появи на границата между повторенията на двете епохи. Преродените Дева София и Йоан Богослов отидоха във Велики Преслав и положиха началото чрез преродения сега в България Дионисий Ареопагит като Боян Мага на онзи импулс, който осъществяваше нов синтез между пастирите и мъдреците, но вече при слизаща космическа интелигенция. Индивидуалността на Дионисий Ареопагит винаги гледа далече напред и затова чрез богомилството човечеството трябваше да се подготвя за започващата след 15. век епоха на съзнателната душа. Тя щеше да се разгръща в условията на дълбоко навлизане от човека в материалното и при това с вградена в нервно-сетивния му апарат космическа интелигенция. От една страна трябваше да се запази духовния поглед към заобикалящите ни елементи, за което се грижеше възникналото в люлката на богомилството розенкройцерство, а от друга страна мистичното начало трябваше да работи дълбоко вътре в душата по индивидуализиращ начин. Това си беше синтез между отминаващата Соломонова епоха – в която човекът се подготвяше за разбирането на Христос, и Мойсеевата епоха, в която с откриването на Спасителя вътре в душата, човекът да се предпази от прекаленото потъване в материалното. Социалното и индивидуалното в богомилството се изявяваха на нова степен на синтез, възможен в онези духовно-физически условия. Когато Беинса Дуно казва[3], че Боян Магът и поп Богомил са двама „архангели”, това означава, че в тях действа индивидуализиращото начало, но в името на общото, т.е. на социалното. Разбирайки нещата, каквато беше задачата през отминаващата Соломонова епоха, човек се изявява „като ангел”, а когато осъзнава себе си, своята самостоятелност, той – според думите на Щайнер[4] , я осъзнава „като архангел”.

Въпреки делото на богомилите обаче, през повторението на Мойсеевата епоха мощните имагинации на влъхвите от Поврата на Времената се превърнаха в отвлечената астрономия, базираща се върху абстрактното мислене, изцяло коренящо се във физическия инструмент на мозъка. Пророческото слушане на сърцето при пастирите се трансформира в сетивно наблюдение и външен експеримент за изучаване на заобикалящата ни природа. Естествознанието стана господстващо в науката, а педагогиката изгуби всякакво разбиране за същността на човека. Опустошението на душата взе застрашителни размери. Появи се и третата форма на империализма , произлязла от английския парламентаризъм. На преден план излезе избирателната система със стремежа към демокрация. От една страна епохата на съзнателната душа изисква извеждане на индивидуалното начало, а от друга социалното устройство премина към своето изграждане според мнението на болшинството. Ако във втората фаза на империализма господстващ беше гръко-латинският елемент, като не забравяме и участието на българите в процеса, то сега първенството премина към британския национален империализъм, без разбира се да подминаваме френския, испанския, холандския, португалския, руския. Властта на „помазаника”се превърна до голяма степен в декорация, а самият империализъм се прояви в празната фраза, която се идентифицираше – и продължава да е все още така –  с действителността. Започна се едно празнословие, минаващо за някаква реалност, а то си е просто лъжа, проявена в една или друга форма. Останалите европейски народи с ентусиазъм приемаха британския парламентаризъм, прилагайки го според своите национални особености, без да разбират, че така прокарват пътя за подчиненост на английското господство. От Рим и Испания идваше импулсът на универсална теократичност, а от френският елемент в политиката се проявяваше универсалното в дипломацията, но без особена грижа за своя си народ, което съвсем закономерно доведе до революцията от 1789 г.

Докато романските народи се превръщаха постепенно в някаква сянка на онова, което бяха в Четвъртата културна епоха, с индустриализацията и търговията Англия завладяваше света. В английският елемент човешката душа изцяло изживява себе си на материално-физически план и от там идва неговата претенция за универсално търговско-индустриално господство. Това е заложено в мировата карма и не подлежи на симпатия или антипатия, на тълкуване като справедливо или не, защото е всемирна историческа необходимост. Съзнателната душа усеща в английския елемент другия като конкурент във физическото битие и в народите, говорещи английски език, инстинктивно действа стремежът от съзнателната душа да се извърши изправяне върху собствените си крака, а това извежда на първо място политиката. Но инстинктът винаги е себелюбив и при тези народи себелюбието и политическите цели напълно съвпадат, без да го има чувството за някаква лична вина. Просто е илюзия да се очаква британската политика да е морална. Нали тя „нямала вечни приятели, а само вечни интереси”[5]!

Същото се отнася и за рожбата на английския империализъм – американския, търсещ световна хегемония в по-новото време като нещо, разбиращо се от самосебе си. Но това е изява на ариманизираната съзнателна душа. И когато за трансмисия в непозволената игра за световно господство англоамериканизмът използва през масонските ложи окултни средства, то това в материалната Пета културна епоха е нещо ужасно, защото идва от втората фаза на империализма с нейните символи и знаци, без – както вече го посочихме –  масоните да ги разбират. От този непозволен брак не само че празната фраза не се изпълни с дух, каквато отговорност носи англоезичният свят, а се роди новата свръхужасна форма на империализма – съветският, където отделните народи бяха приравнявани на „съвети”, управлявани на върха от един обожествяван вожд, станал изцяло съсъд на най-тъмни сили. В своето произведение „Държавата и революцията”, разсъждавайки с изцяло ариманизирания си мозък, „вождът” Ленин начертаваше пътя към бъдещето с мисли от сорта на:  държавата е рожба на буржоазията и затова е лошо нещо, с диктатура на пролетариата ще унищожим буржоазията, а после ще създадем нов вид човек-комунист, който ще се труди според способностите си и ще потребява според потребностите, за да направи държавата излишна. А какво ще бъде след това – никой не знае.

Пак тъмните ложи инспирираха появата в Германия на другия вид социализъм – националния, за да го сблъскат с интернационалния съветски империализъм към взаимно самоунищожение. Възгледите на Ленин и Хитлер отразяваха пълния банкрут на духовността и нейното превръщане в идеология. Всичко се превърна в идеология, т.е. изпразни се от действителност, без значение дали говорим за наука, изкуство, икономика, политика и т.н. чак до религията. При това положение човекът започна да напуска физическия свят и с появата на електричеството и магнетизма пое към подфизическите светове, пропадайки до ядрената енергия и днешните създаващи виртуални светове технологии. Този преход към измамно-ариманическото е следствие на грандиозния процес, разиграващ се в човека от средата на 19. век насам по несъзнаван от него начин, който се състои в постепенното отделяне на етерното тяло от физическото и доближаването ни до малкия пазач на прага. Това разделя живота на мисленето, чувстването и волята в душата и тя започва да се усеща тричленна. Колкото и драматично да беше изживявано раздвояването в разсъдъчната душа през Четвърта културна епоха, като цяло душата оставаше до голяма степен „събрана” в единство, докато в бъдеще нейното „разтрояване” ще довежда до все по-нарастваща нервност, хаотичност и безизходност в човека, каквито симптоми съвсем ясно се виждат отсега.

   Хармоничността в единния социален организъм може да бъде постигната с преход към тричленното му разделяне, както препоръчваше Щайнер още преди стотина години. Гласът му не беше чут както поради човешката неподготвеност, така и заради атаките на многобройните и различни тъмни свръхсетивни сили, действащи срещу осъществяването на новият вид социално устройство според мярката на днешния човек. В много хора от англосаксонските тайни общества, в някои водачи на религиозни западни секти и други подобни, действат същества с преждевременен път на развитие, които едва на някой следващ етап би трябвало да станат човеци. Споменатите хора-съсъди всъщност не са съвсем човеци, защото се превръщат в инструменти за въплъщение на Земята на тези същества и водят останалите към изкривени форми на духовност. Самите свръхсетивни същества са три вида и се вграждат в човека през различните му системи.

Първият вид преминават през обмяната на веществата. Притежават особена сила за притегляне към елементарните сили на Земята. Те придружават западния човек при колонизирането от него на различни територии, стимулират налагането там на търговията и т.н., за да не позволят отделянето на самостоятелен стопански живот в социалния организъм. Зад колонизацията на България от световни търговски вериги се крият такива същества. Вторият вид същества действат през ритмичната система, стесняват съзнанието за да не се изяви съзнателната душа и не искат до стопанския живот да възникне самостоятелен държавен живот. Те стоят зад разпространението сред хората на маниите да не се поема отговорност за мотивите на своите действия,  разпространяват повърхностност, фразьорство, лъжа. А третият вид се инкарнират чрез нервно-сетивния апарат. Те пречат на човека да стигне до изява на индивидуалните си способности, да стане свободна индивидуалност и го превръщат успешно в шаблонна личност. Така, попадайки под ударите и на трите вида същества, западните хора  биват поразени в свободната си воля и чрез тях те стягат с „шнур” социалната тричленност.

   За разлика от западния, източният човек е в раздвоение: от една страна живее с висящо на шията наследство от стария спиритуален елемент, а от друга му въздейства репетирането на индивидуалността днес, което води до декаданс и невъзможност в пълен смисъл да стане човек. Това раздвоение се усилва от действието на също три вида изостанали същества, достигнали своята пълнота в миналото, но впоследствие изостанали. Те са нещо като йерархически същества, които обаче не се инкарнират  в  източния човек, а му се явяват при медиумистични сеанси или нощем. През деня той преживява последиците от нощните им въздействия върху него.

Първият вид застават срещу стопанския живот, какъвто той би бил в троичния социален организъм, пречейки на човека напълно да се съедини с външните отношения на съвременността. Вторият вид внася нещо като неегоистичен егоизъм в крайно рафинирана форма, често срещаща се в хора от Изтока, по силата на който се изработва уж безкористност, самоотричане, но зад тях се крие фин егоизъм. Подобни личности се стремят да станат едва ли не свръхчовеци, притежаващи най-висша доброта, но дълбоко вътре в душата им е загнездено луциферическото себелюбие. А третият вид същества разпространяват една душевно-мистична атмосфера, задържаща духовния живот далеко от Земята и от хората. Така с дружните усилия и на трите вида същества, човекът бива „ослепяван” за духовността и социалната тричленност, оставайки без свободна воля изобщо.

Човекът на Средна Европа е с объркана душа, попаднала под ударите на западните духове чрез въздействие върху потребностите, инстинктите, живеещи във волята му и под въздействията нощем на източните духове, явяващи му се в имагинации – най-често бъзсъзнателно за него. Поставен между разума на запада и откровенията на изтока средноевропеецът изгуби спомена за собствената си същност. За него, а и за живеещите на изток е изключително вредно да подражават на западната култура във всяка от сферите на живота, защото биха подражавали на нещо, за което нямат инстинкт и не могат да го преживяват. Западният човек е инстинктивно предразположен към механичния, материалистичния окултизъм и затова е водещ в технологиите. Средноевропеецът се ражда с инстинкт към хигиенистичния окултизъм и неслучайно от германството излезе антропософията, а славянина се ражда с евгенически способности, върху които ще се премине към постепенното усвояване на новия вид човешко размножаване в Шеста и Седма културни епохи.

След като в общи линии очертахме изминалото развитие, нека видим в настоящия момент как съвременният човек – по-специално европеецът – се опитва да решава проблемите пред себе си, за да посочим след това истинския изход от създалата се ситуация. Има една полоса, простираща се на голямо разстояние и генерираща опасности с дългосрочни последици за човечеството. Като започнем от Урал, преминем към източна Украйна и полуостров Крим, продължим към Кавказ през Черно море надолу към Турция и от там се спуснем до Средиземно море и Сирия, за да продължим през Израел та чак до Медина и Мека в Саудитска Арабия, са все територии,сякаш обречени да крият в себе си голямо напрежение, което търси да бъде освободено. Щайнер казва[6], че от 4. век сл.Хр., когато представата за Плерома и тройното Слънце изчезна, от Урал по Волга, през Кавказ и Черно море чак до Средиземно море, се е издигала една гигантска духовна стена, разделяща Европа от Азия.Върху основата на логиката и идейните понятия за земния свят, европеецът трябваше да развие рационалното мислене, лишено от виждане в духовния свят. В чистото употребяване на разсъдъка обаче се примеси луциферическият стремеж към земно-човешкото и съответно в астралния свят се развиваше нещо, което действаше в стремежа на  хора като Джордано Бруно и Галилей към изработване на земно мислене, обърнато към сетивния свят. Това породи наслада и добро самочувствие в човека, станали храна за някои астрални същества. Те дотолкова обхванаха мисловния процес, че с времето той достигна рафинираност, изразила се в марксизма и инспирираните от него фигури като Ленин, способни на всякакви бесовщини.

   От другата страна на „завесата” през Сибир, Средна Азия, до далечния Изток, се проявяваха последните декадентски остатъци от виждането на Плерома. Там възникна една антикултура, изцяло насочена към земно-физическото със служене на идоли под формата на камъни, парчета дърво и т.н. Тази форма на шаманизъм беше възможно най-лошия начин за  пренасяне на духовното тъкане от Плерома във физическия свят и така се откри възможност пред ужасни етерно-астрални същества, които душевно-духовно са под човека, да го заразят изключително опасно. Неслучайно от мрачните глъбини на Азия през 13. век се появи тръгналия да унищожава християнска Европа Чингис Хан.

Съзерцавайки природата в предхристиянските времена, древните българи говореха за втъканите в земното изграждане фавни и сатири. Някъде в трети-четвърти век след Христа, когато ясновидството все още се проявяваше по атавистичен начин, тези същества се прибраха в споменатата област на Урал, Волга, Кавказ и тя стана тяхна родина. Там се намираше старата Велика България и българите можеха да съзерцават в най-близкия до нас духовен свят противопоставянето между тъмните и светлите същества. Същото противопоставяне заставаше пред духовния поглед и на българите-траки, живеещи на Балканския полуостров. Затова в Европа всички хора със свръхсетивни способности чак до късното средновековие ги наричаха с общото название „българи”[7]. Те бяха „еретиците”, от които се плашеха останалите и срещу които се бореше „официалната” църква, докато сред европейското население се развиваше въпросното луциферизирано мислене, превърнало се в жизнен въздух за съответните луциферически същества.

Отвъд стената на изток със заземената магия продължаваше храненето на ариманическите същества, но съществата и от двете страни на стената се промъкваха през нея, за да осъществяват в астралния свят ужасен огнен космически брак помежду си. Те бяха някогашните фавни и сатири, но преминали през метаморфоза и изпълняващи различни от миналите си функции. Долната им част е подивяла като на козел, а горе са с необикновено интелигентна луциферизирана глава. Ако се върви от запад на изток към Урал и Волга, долната част на телата им придобива облакообразен вид и сякаш се изгубва, а остава само една рафинирана глава. Когато ясновидски се проследи движението им от изток на запад, Щайнер казва[8], че козелската природа става подобна на мечка, но губят главата си. Хората са пронизани астрално от тези същества, които ги изкушават и водят към умствено помрачение или рафинирана мегаломания. Живеещите по протежение на завесата са длъжни да прозират опасността от подобно водачество, иначе ще продължават да пребивават в задушаващата астрална атмосфера, тикаща ги към безпътицата на луциферическия поглед към миналото и ариманическия поглед в бъдещето, събрани в сложен възел в настоящето. Докато в предишната Четвърта културна епоха двете заплашващи човека сили се срещаха непосредствено пред неговата душа и донякъде се удържаха в равновесие, в Пета културна епоха те сключиха във външния свят съюз и вече се събират в един възел, преди да стигнат до нея. Човекът не ги различава във възела и е безсилен да го разплете.

Та нима не виждаме днес съвсем ясно какво става по протежение на „завесата” в лицето на „мечката” Путин и „падишаха” Ердоган. Първият води руския народ към възраждане на панслависткия евразийски православен империализъм, а вторият – към мохамеданския неоосманизъм, което в съвременната Михаилова епоха е гибелно и за двата народа. Както в 20. век интернационалният съветски империализъм и германският националсоциализъм бяха сключили гибелен брак помежду си, за да изкопаят гроба на християнството преди да се хванат за гушите, сега наблюдаваме абсурдния брак между наследниците на отколешните врагове – руската и османската империи, да се свързват с газопроводи, да си строят ядрени централи, да се открива огромна джамия в Москва, да договарят подялбата на Сирия, да нападат западните страни по повод и без повод и т.н. Попаднали под влиянието на метаморфозиралите фавни и сатири, те са лесна плячка не само за тях, но и на едни други същества, които действат във всеки човек на земята. Говорим за демоните, призраците и фантомите. Откъде се появяват те?

Ако сме изпълнени с хубави мисли, в астралното си тяло създаваме хубави демони. Когато сме подвластни на лъжливите мисли,  на предразсъдъци и глупави моди от рода на татуирането, например, или пък искаме да налагаме нашето мнение над другия, то същото тяло се изпълва с отвратителни демонични образи. В съдилищата, в ресторантите, на спиритични сеанси е пълно с тях. Отделянето им от нас се осъществява през нощта, когато липсва будното дневно съзнание.

    Друг вид същества, отделяни този път от етерното ни тяло, са така наречените призраци. Те се образуват като следствие от писането на лоши закони, от съществуването на лоши учреждения в социалната област и т.н.

Но всичко се отпечатва и във физическото тяло. От него се отделят третият вид същества – фантомите. Наричат ги така, защото  са най-близо до физическото възприятие. Дори най-невинната лъжа и дребна клевета водят до отделянето им през нощта под формата на копия на частите от  тялото или дори на целия му образ. Във въздуха се носят части от ръце, крака, глави, вътрешни органи и т.н. Те са надарени с някакви свойства на интелигентност, но са лишени от всякаква морална отговорност. Затова са много по-вредни за човека от бактериите и бацилите. Сутрин, при завръщането на Аза и астралното тяло във физическото, фантомите първи се устремяват към човека, за да задържат развитието му. Изоставането му в еволюцията означава да не приеме в себе си – най-вече в кръвта – нужната субстанция от Пета културна епоха и тогава тази субстанция с присъщите на нея сили, стават жизнено болни. Човекът ги носи в себе си като отровни формо-фантоми, които се коагулират в тялото му и пораждат агресивни инстинкти, превръщат го в нещастен, душевно пуст неврастеник, обзет от странности. А това води до общо заболяване на културата,  причинено именно от  отложилата се отрова, превърнала се в него в нещо като физиологична основа на живота му. Външният живот става все по-удобен и здравословен, но вътрешният се изпразва и не знаейки какво да правят със себе си, човеците започват да приемат за нормални всякакви уродства. Видяхме докъде доведе левият глобализъм, заменян сега по принципа на махалото донякъде с десния глобализъм. Само, че разликите между тях се размиват.

В 19. век с понятието дясностояща партия все още можеше да се свърже някакъв разумен смисъл. Такава партия имаше точно очертана програма, а срещу нея стоеше програмата на лявата партия. С изгонването на тъмните духове от астралният свят след 1914 г. тези програми вече нямат никакво значение. Оттогава се борят сенките на лявото и дясното в политиката. Консерватизъм, либерализъм и социализъм са само думи за залъгване на хората, че управляващите ще им построят рая на земята, което означава в учрежденията от физическия план да се постигне съвършенство. Но самият физически план е несъвършен, защото е „руини на духа”. Как руината може да бъде съвършена?!  

Христос пък ни каза[9], че Царството Божие е в нас самите.  Това „Царство” е Азът. През 20. век човекът съвсем изгуби посоката, водеща към Него и животът се варваризира. Демокрацията и парламентаризмът все още остават  някакви „сламки”, че с тях нещо ще се промени. Парламентаризмът е път да се прояви личността, но когато се стигне до гласуване, депутатът попада в клопката на уравновиловката. Духовният живот се поробва и личността изчезва. Нещо повече: при събирането на демократите в парламента, едните постоянно искат да надвият другите и да властват над тях, т.е. демокрацията неизбежно върви към своето собствено унищожение, като се заменя с някаква форма на автокрация или диктатура.



[1] Йоан 1:16
[2] Матей 3:2

[3] Влад Пашов, “Богомилството“ т.8, Въведение

[4] GA 204 „Перспективи пред развитието на човечеството. Материалистическият познавателен импулс и задачите на Антропософията“, Дорнах, лекция 16 от 03.06.1921 г.

[5] Тези думи са приписвани на Уинстън Чърчил, а всъщност принадлежат на лорд Палмерстън (Хенри Джон Темпъл) – два пъти министър-председател на Обединеното кралство, и са казани в реч в Палатата на общините на 01.03.1848 г.

[6] GA 225 „Феномени на културата. Три перспективи пред Антропософията“, Дорнах, 15.07.1923 г., лекция 7 „Гностични основи на предхристиянството. Имагинация за Европа“

[7] GA 237 „Кармични взаимовръзки“ т.3, Дорнах 11.07.1924 г., лекция 5

[8] Ханс Гзенгер в „Черноморското пространство и неговите мистерийни импулси в миналото и настоящето“ цитира лекция на Щайнер от 15.07.1923 г.

[9] Лука 17:21 
0.0476