mangurov.dir.bg

 
mangurov.dir.bg

 
Рейтинг: 3.00
(269)
Лекции 2019
Лекции 2017-2018
Лекции от сезон 2016-2017
Кратки видеотеми, направени за сайта "Здрав живот"
Лекции от сезон 2015-2016
Лекции от сезон 2014-2015
Vorträge in Deutsch
Файлове на лекции и книги на Д.Мангуров за сваляне и връзки
lectures in English
Lectures for reading
28 упражнения
Слънчеви лъчи
Лекции 2016-2017 за четене
Лекции 2015-2016 за четене
Лекции 2014-2015 за четене
Преводи на Щайнер и други антропософски автори
Фото Галерия
За контакти



Слънчеви лъчи / Метаморфозите на паметта - 1-ва част,

Метаморфозите на паметта - 1-ва част,
17.10.18 13:20
лекция от 26.08.2018 г.
 Тази тема е предложение на Калоян Гичев от сайта „Здрав живот”. Защо точно тя? След като човек е гледал и слушал тричасовите ми лекции, неминуемо се пита как е възможно толкова дълго да се говори за много сложни духовни въпроси, без да се използват технически средства или да се чете от някакви изписани листи при положение, че като материална субстанция мозъкът ни е предразположен към неизбежно умиране? В състояние ли сме да се справим с гигантския поток информация в съвременната цивилизация без паметта ни да „изпуши”? Обречени ли сме да предадем функциите на своето съзнание към изкуствения интелект и машините? В какво се изразява отслабването на паметовите възможности при окултното развитие? Как да поемем огромното познание от Духовната наука и го превърнем в жива лична мъдрост, която да използваме за укрепване на връзката ни с йерархичните същества? Нали трябва да мислим като тях, да чувстваме и говорим като тях, че да ни обърнат внимание и станем техни съработници?!

Темата е голяма, многопластова, свръхактуална и сега само ще се докоснем до нея, а за по-дълбоко навлизане е нужно както здраво изучаване на наследството от Рудолф Щайнер, така и безпристрастно вникване в търсенията на други антропософски автори, сред които си позволява да се включи и авторът на настоящата работа. Ако някой смята, че единствено изучаването на словото от Учителя Беинса Дуно е достатъчно за ясно разбиране, попада в сериозно заблуждение и веднага си му личи. Такъв човек застава срещу знаменията на времето, превръщайки се във враг на Светия Дух. А Духът от Петдесятница ни  разкрива Истината за Христос и ни води към Него. Резултатът от подобно противопоставяне е трагичен: извършването на онзи непростим грях, дето е срещу себе си и сам трябва да си го простиш. Но колко са хората, способни да се изправят срещу заблудите си, да се покаят и продължат по правия път към Христос, т.е. към действителния си Аз?! Нали всеки имал „право на мнение”, а пък Истината може и да почака.

Най-добрия начин за обхващане и разглеждане на всяка тема е когато бъде разположена по оста минало-настояще-бъдеще. Тогава става възможно също движението по оста отдолу-нагоре. За човечеството миналото в материален смисъл започна от Лемурийската коренна раса преди около 33 хиляди години, когато не притежавахме нито мислене, нито памет. Силата за своите представи лемуриецът черпеше непосредствено от обкръжаващите го неща. Тя протичаше към негоот растежната сила в растенията, от жизнената сила в животните и той ги разбираше в техния вътрешен живот. По същия начин разбираше физическите и химическите сили в минералното царство, за да може например с напрягане и управляване на волята да повдига с една ръка огромни тежести.

Лимурийците не притежаваха и говор, защото взаимно си „четяха” мислите, които не бяха техни, а на божествените йерархии. За да създаде органа на речта (ларинкса), от Лемурия човекът тръгна на запад за среща с груповата душа и така възникна Атлантската коренна раса със седемте си подраси. Заедно с появата на първите говорни способности вървеше и промяната във физическата организация за създаване на основата, върху която някога в бъдещето щеше да възникне самостоятелното човешко мислене. То се появи чак към края на периода сред посветените, притежаващи подобни на днешните ни физически тяло и лице, а също и със силно развит за тогавашното време мозък. Сред останалите атлантци за мислене изобщо не може да се говори, но за сметка на това притежаваха огромна памет, изпълнена от образи. Понятията и представите бяха непознати, а значението на личността се определяше от изминалия живот и повечето натрупани в паметта образи от него. Когато в душата му възникнеше някой образ, той си припомняше за много други подобни, преживени по-рано и от това се ръководеше в своите съждения и действия. Не измисляше нищо, а просто си спомняше. Безспорни авторитети бяха онези възрастни хора с много спомени, останали в историята като жалони на развитието. Когато в библията четем, че някой е живял „700-800” години, това означава, че споменът за Аза на такъв изявен човек е просъществувал в продължение на толкова години сред останалите, докато се появи друга индивидуалност, оставяща подобна дълга следа в тяхната памет.

В Атлантида тялото на човека беше меко, без кости, но с такива магически физически сили, че сегашен огнестрелен куршум би отскочил от подобно тяло. Като подобие на това можем да посочим феномена на огромната физическа сила при днешните душевно болни хора. Тогава управлявахме жизнената си сила, защото като цяло единният организъм на Земята беше като жив и човекът взимаше участие в него, воден от Небето. Но от средата на въпросната коренна раса, планетата ни започна да умира. Човекът се вплиташе все по-силно в материалното, а удивителните му паметови способности доведоха личността до огромно могъщество. От подобна симбиоза избуяха честолюбието, жаждата за власт, злоупотребата със силите по черномагьоснически начин. Неминуемите пагубни последици станаха факт: Атлантида започна да се разрушава и потъва.

Посветените обаче трябваше да се погрижат за бъдещето, което изискваше отново да се върви на изток, за да се придобие усещането за представата. Потокът насочил се на запад, остана да гледа назад и не разви представната способност. По-късно от него произлязоха познатите ни „индианци”. Добре е да се знае, че в атлантската коренна раса маймуните все още ги нямаше. Те възникнаха през следатлантското време в резултат от изоставането на едно от разклоненията на атлантското човечество. По начало всички животни ги отделихме от себе си, за да се развием постепенно до азово самосъзнание. Да се твърди, че произлизаме от някое животно, пък било то и „древна човекоподобна маймуна” е все едно да твърдим, че бащата произлиза от сина си. Но върху подобно суеверие почива цялото „историческо познание” на днешната наука.

Онези, насочили се на изток още преди потопа бяха залога за бъдещето на цялото човечество, което някога щеше да се диференцира в отделни народностни образувания след като континентите Европа и Азия се формират окончателно. Един от тези народи – българският , по думите на Учителя Беинса Дуно е „най-древният на Земята[1]”. Защо ли? Според средновековният арабски автор Ал-Масуди, родоначалник на българите е библейският Матусала, който е „син на Енох” и е живял „969 години”. А за коренното население на сформиралия се Балкански полуостров – пеласгите, античните автори използват определения от рода на „автохтонни”, „хора преди потопа” или „проселениди – хора, живели преди появата на Луната”[2]

Знаем, че Луната и Слънцето бяха видени с физически очи от човека едва след кондензацията на гъстата атлантска мъгла под формата на 40-дневния библейски потоп. Вече можем със сигурност да твърдим, че преди потопа, от Атлантида излезе прероденият Матусала заедно с около 18 Посветени и дойде в района на днешния „Аладжа манастир” край Варна, за да положи началото по създаванетоот пеласгите на бъдещия български народ като процес, продължил чак до издигането в чин „Буда” на четвъртия бодхисатва някъде около 3500 години преди Христа на планината Рила. Българите са преки потомци на онази родословна линия, позната ни от евангелието на Лука. Не е никак случайно, че съществуват толкова „странни” връзки с по-късно появилия се богоизбран народ от праотеца Авраам. Все пак да повторим: в местността  край Варна идва прероденият Аз на Матусала , т.е. индивидуалността, която тогава е обитавала в друга личност. Не можем да кажем как се е наричала, но не е изключено да е носила отново библейското си име. В онези древни времена важна беше индивидуалността, а не временната личност, като каквато се представяше през отделната инкарнация. Личността щеше да придобие своето значение едва след Поврата на Времената с правото на свободния избор, демонстриран ни от Христос през Исус в Гетсиманската градина.

А личност без развитие на мисленето няма как да се стане. Вече посочихме, че човечеството трябваше отново да се насочи на изток и придобие усещането за представата, но мисловната дейност изисква също така и образуването на чисти понятия. За целта Ману-Ной отведе своята група избраници, годни да дадат началото на следатлантското развитие, дълбоко в Азия и процесът стартира оттам с появата на древноиндийската епоха. Посоката на развитие обаче щеше да върви отново на запад, но този път не през раси, а през културни епохи. Съответно паметовите способности постепенно щяха да намаляват, но благодарение на кръвното родство все пак си оставаха значителни, проявявайки се по различен начин . Например в първата културна епоха, когато човекът е достигал до 30-32 годишна възраст, е забравял преживяното от него дотогава, не е можел да познае дори приятеля си, с когото довчера са били заедно и само по вида на своята дейност се е ориентирал кой кой е. При това след преминаването през особен процес на сякаш раждане отново. Изразът „два пъти роден” идва от онези времена. Фактор на развитието е било етерното тяло, от което сме наблюдавали физическото си тяло като отражение на паметта на целия космос. Поначало в древните времена човекът беше член на цялостния сетивно-свръхсетивен организъм и в него се отразяваше космическият разум. Да си припомним за дванадесетте израилеви колена като своеобразна земна проекция на зодиакалния кръг. Тогава етерното тяло беше голямо, излизаше вън от физическото тяло и имаше надмощие над него, което даваше възможност за поддържане на жива връзката с йерархичните същества. Египтянинът и халдеецът нямаха нужда от логическо мислене, защото с откровението им се даваше като готов самият логически закон, както той действа сред боговете. Дори в древногръцката епоха, етерното тяло на човека все още си оставаше голямо и той получаваше от Елохимите под формата на природно откровение, понятията в единство с възприятията. Заради осъзнаването си като личност обаче, отделена от своите небесни водачи, се наложи да изгуби живата връзка с тях чрез прехода към абстрактното мислене, при което понятията и възприятията са разделени и трябва сам да ги свърже, изработвайки понятията от самия себе си. Организмът на човека стана негоден да получава наготово от небето логическия закон в откровение и щеше да се наложи да премине към извършване на логическа работа, а тя пък в нашето време се оказа средството за преход и към бъдещото ясновидство. Както без костната система е невъзможно да се изправим вертикално, така и без логиката няма как да се премине към самостоятелно мислене. Логиката е костната система на мисленето.

Разбира се, процесът за този огромен преход в човешкото съзнание беше подготвян отдалеко, според степента на изплуване на физическия мозък от етерния океан и постигнатото надмощие от физическото тяло върху етерното тяло. Авраам беше първият човек с мозък, насочен към земното, а Буда Орфей с музика в Трета културна епоха заложи в сетивната ни душа способността за мислене, което щеше да се разкрива в разсъдъчната душа през Четвърта културна епоха, и азово осъзнава за пръв път през Петата културна епоха. Своя принос към този процес внесе и онзи Дионис, появил се сред траките-българи във времето преди Орфей.

Човешката глава с всички нейни сили като физически инструмент на мисленето е копие на звездното небе. Въпреки, че с началото на Четвърта културна епоха през 8. век преди Христа, която е епохата на „Овена”, започнахме да губим осезаемо ясновидските си способности, все още в мислите ни имаше нещо макрокосмическо и те не бяха свързани със Земята. Интелигентността започна де се изменя за нас, но Елохимите продължаваха да държат контрола върху мисъл-силите на космоса и насаждат в човека живите мисли чрез природата и тялото му. Тези мисли бяха телесни, субстанциални и с атавистичното си ясновидство хората можеха да съзерцават идващия към въплъщение Христос.

Но организмът ни се променяше поради измененото съотношение между физическото и етерното тяло и от 4. век пр. Хр. Елохимите започнаха постепенно да предават контролните си функции върху мисъл-силите на Космоса към Духовете на Личността. За разлика от Духовете на Формата, интересуващи се предимно от общото в мисленето, Архаите отдават предимство на личностното, на индивидуалното.Мозъкът обедня откъм етерни сили и върху тази „скала” стъпихме при прехода към азовото си самосъзнание, отблъсквайки насочените към нас етерно-астрални въздействия от боговете. След първото изгонване от „рая” последва изгонване от живото възприемане на природните царства. Все пак до Поврата на Времената в човека продължаваха да живеят телесни образи на мировите мисли, но след Мистерията на Голгота мислите ни започнаха да се освобождават от материята и преходът към абстрактните образи стана неминуеми заради свободната ни воля. В 15. век след Христа получихме Космическата интелигенция в нервносетивния си апарат и започна епохата на „Риби”. Онова, което по-рано като сили човекът го възприемаше от Небето в културата на „Овена”, сега в културата на „Риби” започна да го приема от Земята. Преходът към интелектуализма стана главната характерна черта в Пета културна епоха, защото мисленето се издигна до съзнателната душа и построихме цивилизация върху системообразуващия фактор на нисшия „аз”. Вътрешното познание на пастирите стана външния опит – естествознанието, а способността на маговете от изтока за познаване на оживеното звездно небе се внесе в основата на мозъка и се превърна в математическо, механично възприемане на света. Връзката с боговете беше прекъсната окончателно и настъпи времето на безпътните идеологии, продукт на абстрактното мислене. Как мисли човекът и как формира паметта си днес?

Нека си представим, че на улицата срещаме някой, който привлича вниманието ни, т.е. въздейства ни отвън. През зрителния нерв въздействието като впечатление преминава в органите, свързани с нерва. Самото преминаване навътре се опосредства от бялото вещество на мозъка, което е в пряка връзка със сетивните органи. Но освен от бялото вещество, мозъкът се състои и от повече външното вещество – сивия мозък. Той е много по-малко развит от белия и със съвсем друго образуване на клетките, но без него няма как впечатлението отвън да се отпечата като образ вътре. Сивото вещество сънува за впечатленията, начертава техни образи-представи, а после тези образи изчезват и така действието на възприятието е влязло в нас. Когато възприемаме, ние изживяваме представата и после тя преминава по-нататък, без да знаем с дневното си будно съзнание какво става с нея.

Ако си затворим очите след като сме видели човека на улицата, ще видим как в нас остава един образ, който след малко изчезва. Тези послеобрази особено силно интересуваха Гьоте навремето. Мига на възприемане със сетивата е едно моментно просветване на мирови образи в съзнанието ни. Човекът насреща е образ, зад който стои приближаването на Духа. Мозъкът ни го изкопира като записващо устройство, но едновременно с това образуваната представа скоро изчезва. Сетивното възприемане на външния свят е вътрешна живопис на душата ни без материални субстанции. Възприятието възниква и изчезва без да остави някакъв спомен чрез своята собствена природа. Просветналото само за кратко в съзнанието ни съдържание не бива да се втвърдява в „битие”, а да си остане само образ, да е нереално както отражението в едно огледало. Това е така заради човешката свобода. Духовната реалност задължава, докато образите не задължават. В противен случай ще изгубим будното си дневно съзнание, а без него е невъзможно функционирането на земното ни азово съзнание. Неслучайно главата ни е кръгла. Тя е отражение на космоса. Той я е изтръгнал от себе си, за да стане орган на нашата свобода в мисленето.

Дотук говорихме за организма на главата само във връзка с възприемането, но трябва да кажем още нещо, преди да преминем по същество към връзката глава-мислене. Мозъкът е резултат от огромна предварителна еволюция, ръководена от йерархичните същества. Откъде те вземат сега субстанцията за неговото изграждане? До 16.-17. век медицината все още знаеше, че в нечистотиите, отделяни при обмяната на веществата от червата и бъбреците, присъства под някаква форма мумията на Духа. Тази мумия е нашият мозък, който е резултат от висшата метаморфоза на продуктите от отделянето. Да, за непросветеното съзнание звучи шокиращо, но той наистина е последната метаморфоза на тези продукти. Неслучайно съществува връзка между мозъчните заболявания и заболяванията на червата. По-важното за нас в случая обаче е да вникнем в пряката връзка между отпадните продукти, мозъка и свръхсетивните ни членове. Знае се от антропософията, че потта се отделя от работата на етерното тяло, урината е резултат от действието на астралното тяло, а фекалиите се намират под въздействието на Аза. Именно посочените въздействия са в основата както на възприемателната, така и на мисловната функция на мозъка. В човешкото око, а също и в очния нерв се срещат впечатленията, идващи отвън, които отначало са възникнали в Аза и астралното тяло и от тях са влезли във физическото и етерното тяло. Първи Азът възприема външното сетивно въздействие, образува единство с него, сякаш живее в него и протяга отвън нещо като пипала към физическия организъм. Протягането е преди всичко към астралното тяло. То е в единство с представната дейност в нас, с представните сила и живот и от тук впечатленията, идващи отвън, поемат към физическото и етерното тяло. Както вече посочихме, физическото тяло от своя страна е свързано с образната дейност в нас, отразявайки като огледало идващите сетивни възбудимости и най-вече това, в което се съдържа самият Аз. Разбира се, Азът се намира и във физическото тяло, но също се и отразява от него, за да възприеме човекът не действителния си Аз, а отражението(нисшия аз).

Отражението от физическото тяло като преминаващи и изчезващи образи отива към етерното тяло, което е в единство със спомените в нас. И тук вече навлизаме в същността на мисловния главов процес, за да продължим после и към същността на паметта. Мисленето не възниква в мозъка. По отношение на мисленето процесите в мозъка се състоят в създаването на място, на почва за мисловната ни дейност на Земята, както ни е нужна минералната почва, за да ходим по нея. Всъщност, влизащото през очите ни се стреми веднага вътре чрез нервната ни система да получи облик и мозъкът е огледалото, отразяващо впечатленията, отразяващо мислите, отблъсквайки ги отново в етерното тяло, астралното тяло и Аза. Отразените образи са видими за нас след извършването на изключително сложната дейност от мозъка в отразяването на мислите, станала възможна днес в резултат на споменатата огромна подготвителна работа в предишните еони. Самият процес протича по следния начин: действителният ни Аз чрез нисшия „аз” изгонва кръвта в нервната клетка на мозъка, топлината на кръвта я изгаря и се отделят соли . Материята на нервите отпада като утайка в главата, оставяйки образни следи по мозъка. Първо се отразяват мислите, това води до разрушаване на нерва и накрая се отлагат солите. В появилата се следа в мозъка се излива лъча от мировите мисли. Субстанциално те и нашите мисли са едно и също. Мировите мисли са духовна астрална субстанция, носена от етерния свят. Затова е жива. Всеки път, когато през нашата душа пробяга мисъл, тя е отпечатък-следа от висше духовно същество, образувано от същата материя, каквато и мисълта. Горе е печатът, който можем да наречем интуиция, а в нас е рисунъкът на отпечатъка под формата на абстрактна мисъл. Тя е наша, но мъртва. Действителното мислене изисква винаги твърде близко, но в известен смисъл несъзнателно съприкосновение с диханието от царството на Духовете на Движението, жертвали своя Аз на Старата Луна за да притежаваме астрално тяло. В нас това дихание се проявява като абстрактно мислене. Нервната ни система беше длъжна да приеме в себе си смъртта, за да стане земна и отразява живите мисли, създавайки образи в етерното тяло. Освен през сетивните органи, през които Азът внася в етерното тяло образи, той действа върху етерното тяло и от друга страна чрез астралното тяло, формирайки в него мисли, които астралното тяло като впечатления отблъсква върху етерното тяло.

При умирането на нервната клетка се освобождава съдържащата се в нея етерност, солите се отлагат в мозъка и тогава между духа (етерността) и материята (солите), между мисълта и клетката се намесва луциферизираното астрално тяло. То улавя отраженията от физическия мозък под формата на сенки, понятия, представи, идеи и това става съдържанието на „аза”. Духът създава мислите, тялото ги възприема, а душата ги преживява като образи без субстанция. Това преживяване е аналогия на вътрешното, духовно освещаване на мировите мисли, произтичащо с избухване и гръм вътре в душата от срещата между кръвта – нашият вътрешен огън, и нервната система – нашият вътрешен въздух. Както във външният свят във въздуха след огнената мълния следва гръм, същото се случва при мисленето вътре в човека от срещата на огъня и въздуха. Неслучайно мисленето е свързано със звуковия етер.

Вдишвания въздух въвежда човека в нещо като вътрешен ритъм. Той върви през канал в гръбначния стълб чак до мозъка. Тук животът на нервите влиза в контакт с живота на дишането. Физическият израз на Аза е кръвта, а физическият израз на астралното тяло е животът в нервната система. В нас никога не биха се родили образи без съприкосновението на дихателния ритъм с нервния поток и мислите никога не биха достигнали до душата ни, ако го нямаше взаимодействието между Аза и астралното тяло, намиращо своето изражение във взаимодействието между кръвта и нервната система. Отгоре, от главата надолу и от сетивата навътре, върви пластическа формообразуваща сила. Главата ни е образувана като отражение на космическите преживявания, които човекът е имал в доземното си битие и е задържал във вида именно на въпросната пластическа формообразуваща сила. Тя се стреми по някакъв фин начин да превърне човека в статуя от твърда сол при отражателния процес в мозъка. Очният нерв е способен постоянно да създава контурни образувания в очите. Разрушителният нервен процес е винаги центростремителен и върви към вътрешността на човека. Срещу това центростремително течение отдолу нагоре върви друга сила. Тя постоянно разтваря онова, което иска да се формира. Тази сила е кръвта. Процесът в нея е центробежен и винаги върви към периферията. Богатата на кръвоносни съдове обвивка на окото се стреми непрекъснато да разтваря създаваните от очния нерв контурни образувания. Поначало всичко в човека – кости, нерви, мускули, жлези (а това са по своя състав луциферически образувания ) са резултат от преобразената в нас кръв. Движението на кръвта към среща с нервите е среща на етерното, идващо на вълните на течния елемент с астралното, с въздушното. Процесът на среща помежду им е толкова важен, че на практика в него е затворен целият човешки живот.

Процесът на мисленето има своите импулси в астралното тяло и Аза. Тези импулси се продължават от етерното тяло, създават там мисли, но всяка мисъл би отлетяла без следа и не би оставила спомен, ако не бъде погребана във физическото тяло, оставяйки следа в него. Пазител на паметта е етерното тяло. В животните Духът, т.е. мисленето се усеща като душа, но не постига себе се като Дух, докато в човека се познава като Дух и паметта играе огромна роля за това. Ако нашата глава е особено способна да осолява всички впечатления (без значение дали сме ги видели или чули), то ще имаме удивителна памет, но в болшинството от хората тенденцията е обратна – солите да се разтварят от течното излъчване на етерното тяло и по-точно от топлинния поток в него. Добре, че го има разтварянето. В противен случай човекът ще запомня всичко като автомат, но няма да бъде самостоятелен, защото тогава не той си спомня. Впечатлението е проникнало в течното, но не създава твърди образувания, а всичко остава в този случай в астралното тяло. След като през деня е получил впечатлението, вечерта заспива, излиза с астралното тяло и Аза, после се събужда, пак заспива на следващата вечер и така три, четири дни. За първи път едва след четвъртия сън разтварящите сили отслабват и тогава вътре твърдо засяда неразтвореният пластически образ, превръщайки се в основа за представите-спомени, за паметта. Ако помним само вчерашното, това е работа на астралното тяло, но ако човекът е забравил нещо на четвъртия ден, значи разтварящата сила е била достатъчно здрава и е разтворила всичко. Тогава човекът непременно забравя. Така стои въпросът със забравянето, но как изглеждат спомнянето, паметта?

Вече посочихме, че от възприятието остават мимолетни изчезващи образи, но с всяко възприятие между душата и външния свят протича процес, който се разгръща в задкулисието на душевния живот. Там действат растежните , жизнените импулси. В нас има три висши душевни дейности: памет, интелигенция и сетивно възприятие. В паметта тъче Ангелът чрез своите рожби силфите. Мисленето възниква за първи път, когато започнем да постигаме мислите с вътрешна активност, а тогава се намесва и Архангелът като управител на интелигентността чрез своите деца ундините. Но за да имаме каквито и да е спомени и да се е задействала интелигентността, е нужно първо да използваме сетивата си за околния свят. В очите и ушите ни пребивават Архаите. Там е тронният им стол, действайки през техните рожби гномите. Ние сме земен човек само в горната част на главата, в сивия мозък, принадлежащ единствено на Земята, а какво се разиграва после в сферата на безсъзнателното, не знаем. В долната част на главовата организация действат споменатите същества от третата йерархия, които се грижат горните възприятия да се превърнат в наши спомени. Там мозъкът го няма. Ние сме човек само в будното дневно съзнание, когато мислим, а там, където не достигаме до причините за нашите спомени, там сме включени в света и не възприемаме себе си като човек. Тук е първата неосъзнавана от нас подсъзнателна област. Както във физическия живот при вдишването на изпълнения с кислород въздух той става наш, а когато го издишаме като смъртоносния въглероден двуокис вече принадлежи на света, така при „вдишването” на живите мирови мисли те стават наши, а после ги „издишваме” като мъртви абстрактни мисли и те отново стават притежание на света, но преминали през метаморфоза. Оттук става ясно, колко е важно какви представи от будното си дневно съзнание предлагаме на съществата от трета йерархия, за да ги превърнат в наши спомени и едновременно в част от съдържанието на света, където мозъкът вече го няма. Този свят е долната част от главата ни. Още по-надолу – в   ритмичната и двигателната ни системи, сме още по-неосъзнати. Там се намесват съответно боговете от втора и първа йерархии. Там е полето на тяхната земна дейност в човека. За целите на настоящата лекция обаче е нужно да се фокусираме преди всичко върху сферата, където действа третата йерархия.

Вече посочихме, как започва процесът по образуването на паметта отвън навътре чрез Аза, който пръв възприема сетивното възбуждане от околния свят. Приехме, че това възбуждане идва от срещата с даден човек. Поначало Азът е най-силно включен в паметта, по-слабо в интелектуалността и най-слабо в дейността на сетивата. Пребиваването му в сетивното въздействие има за цел формирането в крайна сметка на паметта, без която е невъзможно самоосъзнаването му на физически план, макар и като отразен нисш „аз”. Когато възприятието от Аза се вживее в астралното ни тяло, към него се присъединява представата, защото, както вече посочихме, обичайните представи от ежедневния ни живот се коренят в астралното тяло. Според интензивността, силата и вида на представата, етерното тяло от своя страна и в четирите си части (етери) извършва съответните движения, за да се отпечата в него като в „червен восък” във вид на образ, на спомен, идващата в този момент представа. Споменът остава в етерното тяло и можем да го оприличим на „буква”, изписана върху лист хартия. Изписването е дело на душата, която рисува отвън навътре в настоящето, в сегашния момент.

След няколко дни може да се сетим за въздействието от човека, образувало „буквата” или дори да го срещнем пак. Сега душата отново се отдава на своята живопис, но я извършва в сферата на миналото, което като спомен живее във вътрешния ни свят. Съществата от трета йерархия пазят възбуждането, възприятието, представата, предизвикани в астралното ни тяло при предишната среща и сега отново се възбуждаме от този спомен, но отвътре. Дали е предизвикано отвън или отвътре, и в двата случая става дума все за възприятие. От древността е останал символът на змията, захапала опашката си, изразяващ процеса на спомнянето, при който Азът, пребиваващ във физическото тяло възбужда спомена, идващ отвътре и го преплита със сетивното възприятие, идващо отвън, за да се образува нова представа и изживее спомена. За целта трябва да се задействат както душата, така и телата. Добре е да се знае, че силата, от която душевно се ползваме за спомнянето, служи също и за преобразяване на приетата от нас храна в субстанция, необходима за тялото ни. Ние винаги се намираме в някаква неголяма борба между душата и тялото, когато се отдаваме на силата на спомнянето. Ето защо е толкова важно с какво и колко се храним, та да не се вайкаме с напредване на възрастта, че ни отслабнала паметта. Казано е: „Сит търбух, за наука (памет, мислене) глух”.

Когато започне спомнянето, душата отново трябва да пристъпи към „буквите” в етерното тяло, за да ги издигне от мрака на безсъзнателното и ги разшифрова, като разшифроването е преживяване, различно от самите букви. Нали всеки прави разлика между буквите, отпечатани върху страниците на един роман и изживяването при четенето (разшифроването) на тези букви?!

Етерното ни тяло е способно да уплътнява движенията, произведени при предишната ни среща с дадения човек и ги възпроизведе пак, когато сега си спомним за нея или видим същия човек отново на живо. И тогава чувстваме вътрешно, че това са движенията, които то е произвело предишния път. Тук говорим най-вече за движенията на светлинния етер, които се възприемат с външния светлинен етер, където пребивават Азът и астралното тяло. Споменът е бил записан в мировия етер и когато трябва да го изкачим от мрака на безсъзнаваното за нас горе в будното си дневно съзнание, мировият етер го извиква. Затова можем да кажем, че спомнянето е диалог с мирозданието. Външната представа, която сме формирали при първата си среща с дадения човек, е станала имагинация, образ, който се поема от етерното ни тяло и става част от мировия етер. Този образ не ни задължава. Той е включен в истинската реалност и пребивавайки в безсъзнаваното от нас, оставаме свободни в будното си съзнание без да изгубим себе си. Когато се храним и растем също оставаме свободни, въпреки че изобщо не осъзнаваме процесите, нали?! Това е свързано с битието ни като част от мировото съдържание.

Когато си спомняме, обаче, душата трябва да вземе оставената от нас в мировия етер жива имагинация, да я разсъблече от образния ѝ характер и превърне отново в абстрактна, необразна представа, в представна форма на съзнанието. И тази представа отново след това да изчезне, да не бъде трайна, реална, а само един възникващ и преминаващ образ, което го дължим на Архангел Михаил. По този начин и при спомнянето, както и при превръщането на живото мислене в мисли-сенки, оставаме в сферата на свободата, а не на необходимостта. Споменът и мисленето за нас остават без субстанция. Луцифер е този, който се стреми да прониже съдържанието на мислите и представите ни със земна действителност. Постига го, когато човекът приеме фантазиите за действителност.

А как се осъществява самото разшифроване на живите „букви”? Светлинното ни тяло е внедрено във физическото. Когато при спомнянето то започне съответните „спомнящи” движения, те се удрят навсякъде в обхващащото го физическо тяло и от това удряне се появяват образи във физическото тяло. Човекът не вижда движенията на етерното тяло, а вижда отпечаталите се във физическото тяло образи. Те са онези следи, оставени в мозъка от предишната ни среща с този човек, до които сега достига етерното тяло и по този начин идващото сега при спомнянето отвътре се сверява с онова, което е останало в мозъка предишния път като следа. Така споменът оживява като представа в абстрактното ни мислене, защото го прочитаме от физическото тяло, а не като имагинация-„буква”. После пак изчезва. При това спомените пребивават един в друг, а не един до друг, както при имагинативното съзнание, за което ще говорим след малко.

Без физическото тяло, етерното тяло би било лош пазител на паметта. От друга страна, ако физическото тяло беше инструмента на паметта, бихме могли да си спомняме само станалото през изминалите седем години, защото е известно дори на науката, че физическото тяло сменя клетките си за приблизително такъв период. От друга страна, забравените представи не изчезват напълно и следсмъртното съзерцаване на панорамата на изминалия живот е доказателство за това. Тези забравени представи започват да работят над онзи член на етерното тяло, който е освободен от растежа на физическото тяло. А след смъртта, когато етерното ни тяло се разпадне, от земния вид спомняне, опосредствано от мозъка, преминаваме в света на космическите живи мисли, където със съвсем друг вид спомняне изживяваме резултатите от земните си мисли, чувства и дела.                         Следва>>



[1] Из „Учителя за себе си“ – гл.2 Качествата на Учителя

[2] Божидар Динков „Пеласгите, една загадка на Балканите и Егеида” С. 1999г.
0.0482