mangurov.dir.bg

 
mangurov.dir.bg

 
Рейтинг: 3.00
(269)
Лекции 2019
Лекции 2017-2018
Лекции от сезон 2016-2017
Кратки видеотеми, направени за сайта "Здрав живот"
Лекции от сезон 2015-2016
Лекции от сезон 2014-2015
Vorträge in Deutsch
Файлове на лекции и книги на Д.Мангуров за сваляне и връзки
lectures in English
Lectures for reading
28 упражнения
Слънчеви лъчи
Лекции 2016-2017 за четене
Лекции 2015-2016 за четене
Лекции 2014-2015 за четене
Преводи на Щайнер и други антропософски автори
Фото Галерия
За контакти



Лекции 2016-2017 за четене / ТЕОН-СОФИЯ И МИСТЕРИЯТА НА СЕКСУАЛНОСТТА

ТЕОН-СОФИЯ И МИСТЕРИЯТА НА СЕКСУАЛНОСТТА
21.03.18 20:34
Лекция, изнесена от Димитър Мангуров на 28.05.2017 във Варна

Молитва преди лекцията: Господи Исусе Христе, сега във времето между Възнесение и Петдесятница, Ти благодарим за великата жертва на Голгота, заради която имаме възможност Светият Дух да ни посещава в Аза. Амин!

                Предишната лекция беше между Пасха и Възнесение и тогава се опитахме да си представим какви неща е говорил Христос на апостолите, когато те бяха в друга форма на съзнанието и преди да се събудят на Петдесятница. Възнесение беше преди няколко дни, а следващата неделя е Петдесятница. Сега сме точно в периода, в който очакваме появата на Светия Дух. След края на предната лекция нямах никаква представа каква ще бъде днешната, но съвсем естествено дойде и темата „Теон-София и мистерията на сексуалността“. През изминалите 17 години откакто изнасям лекции, доста рядко се е случвало да говорим за Божествената София, а пък за сексуалността никога не сме говорили във връзка именно със София. Днес ще поправим този пропуск и ще се докоснем до ново разбиране за София, достойно за нейната истинска същност, още повече, че сме в очакване на Петдесятница. А за целта се налага отново да подходим от най-високото ниво на съзнание – съзнанието на Бащинската Основа на Света (Бог), който реши да премине към ново Откровение някога в началото, за да го има нашия еволюционен цикъл на развитие от стария Сатурн до бъдещия Вулкан. В предишни лекции вече посочихме, че Първооткровението премина през три етапа. На първия Бог изяви Себе Си на Самия Себе Си, но това би останало незнайно за всяко едно същество, ако за втори път Той не се изяви като единство на Обект и Субект, което единство е именно Христос. Единство се осъществява от главния прерогатив на Бог – принципът „Аз съм“, защото в най-висшата си същност Бог е Аз съм, Който може да изменя Себе Си в Себе Си, да се изменя като Аз с иманентната сила на Аза. Всяко същество, което след това достигне до азово самосъзнание, със силата на Аза може да променя самото себе си. Няма по-велика привилегия за човека от тази. В противен случай той няма никаква възможност да стане някога Десета йерархия на Свободата и Любовта. Там, във великата пралайя, в света на махапаринирвана, на третия етап от Първооткровението Си, Бог Се откри като три лица, познати в християнството с имената Бог-Отец, Бог-Син и Бог-Свети Дух, осъществявайки тяхното единство в Себе Си, във вечността, но специално второто Му лице – Синът, получи от Него живота на цикъла като абсолютното начало в Аза и това стана главния всеопределящ принцип на новия цикъл на сътворението. Христос щеше да стане вътрешното единство на цикъла, в което Бог да изявява Своя абсолютизъм, универсализъм и всеобщност, цялата пълнота на властта да дарява с живота на Аза всичко, което щеше да придобива форма в пределите на седемте еона. Когато при слизането Си на Земята Христос каза, че Бог Му е дал всичко, това всичко е вечният живот, като живот в Аза и затова дори Бог-Отец и Бог-Свети Дух не познават така Бога, както Го познава Синът в ролята Му на Христос в цикъла. Във великата пралайя Отец и Свети Дух живеят вечния живот на Бог и в Него е тяхното единство, но в цикъла те живеят живота на Христос и в Него е тяхното единство. От Отец дойде субстанцията за цикъла, от Светия Дух дойде идеята за цикъла, но основата за тяхното свързване, крайъгълният камък на новата Вселена е Синът, защото новото, неповторимото за всеки цикъл, е Неговият живот. Светият Дух дарява формата на субстанцията, формата е синтез между субстанцията и идеята (формата и идеята са идентични), но формата е нещо временно, а в еволюцията вечен е само животът. Отец е едната „ръка“ на Бога, с която дава на Вселената това, от което тя се състои, с другата си „ръка“ – Светият Дух, формира тази даденост, но по-нататък отпечатва в новосъздадената форма нещо, което Му е непосредствено присъщо, без работа на Неговите „ръце“ и това е животът, чиито владетел е Христос. Така триединният Бог се осъществява в другобитието като форма, като момент на настоящето, в която форма Бог е съединил крайната цел на Своето откровение с началото, но само частично, разбира се. Формата бива премахната, за да се премине към следващата, по-усъвършенствана форма и се върви към реализация на крайната идея на цикъла. Вечен остава само животът и затова в еволюцията Отец и Свети Дух, въпреки, че в тях не е премахната вечността, получават отношението си към Бог чрез Христос – Единният Бог на цикъла. В цикъла само Христос е в единство с Бога и въобще не е негов наемник или наместник, а е пълновластен господар, „Вседържател“, „алфа и омега“ на цикъла. Без Него като Син, формите не могат да метаморфозират, да еволюират, да са живи и Универсумът става единно, живо същество именно поради универсалността на живота, идващ от Бог чрез Христос. Тук не говорим за Будхи-живота, а за Аз-живота, за живота в Аза. Будхи-животът като етерност се проявява в цикъла от Сина, но животът в Аза идва от Сина като Христос и именно този Аз-Будхи изяви Христос в Земния еон в Исус от Назарет, за да извърши дело, излизащо извън границите на първоначалната идея на цикъла.

                Но тогава, в началото на първооткровението на Бога, субстанцията и идеята пребиваваха в Бога в абсолютно тъждество, бяха без отношение към живота в цикъла и все още имаха своята връзка със стария цикъл, който отзвучаваше в тях. Субстанцията-Отец дойде от предишния цикъл и естествено беше обусловена от него. Съзерцавайки стария свят, Бог във велика „нравствена интуиция“ достигна до идеята за новия цикъл и това беше новообразуване в акта на Божественото творчество. Тя придоби своята персонификация в ипостаса на Светия Дух и в този смисъл той е най-младият от трите Божествени ипостаса. Отец Го рисуват на иконите като белобрад старец и това е субстанцията, дошла от преди. На иконите присъства и Синът, но без да се разбира, че Той има и друга роля – ролята на Христос, изобразявана като „всевиждащото око“ в триъгълника на Светата Троица. „Окото“ е обединителят на Троицата в цикъла.

                Как беше задействано осъществяването на цикъла? Във великата пралайя Троицата не е йерархична, субстанцията и идеята са тъждествени, но влизайки в развитието те станаха разнопосочни. Някой трябваше да осъществи това развитие. И това са „пробудилите“ се за нов живот в развитието йерархии същества. Дали до Откровението е имало развитие, не можем да знаем, но за развитието в нашия цикъл можем да кажем много неща. В пралайя не съществуват никакви форми и тяхното извикване към съществувание в цикъла започна от точката на „нищото“, от Началото, Което е Христос. Като Син Той приведе трите лица на Бога в ново положение и те започнаха да създават условията за появата от съня в пралайя на съществата, постигнали в предишния цикъл висши нива на съзнание. Първи се събудиха Серафимите, пребиваващи със своя Аз най-близо до Бога. За „пробудилите“ се Серафими Бог Се откри във вида на трите ипостаса. Ипостасът на Сина за тях беше точката на Откровението и те Го преживяха като тласкащо навън движение. В това състояние за тях „външни“ станаха Отец и Свети Дух, а също и отношението между първия и третия ипостас. Откривайки се, Серафимите преживяха себе си по-индивидуално, отколкото в Лоното на Бог, но пък станаха „по-бедни“ духом и затова веднага се устремиха към Отец и Свети Дух, та чрез тях отново да се върнат в „точката“ Христос и в Бога, в съзнанието на Бога. И доколкото триединното явяване на Бог във висините е било безкрайно множество, то Серафимите със своето движение, което е единосъщно с тях, образували някакъв „многоъгълник“, притежаващ много страни и вписан в окръжността на Откровението, което еони по-късно се отрази в математическия проблем за квадратурата на кръга. Серафимите очертаха границите на новото мироздание, а „висините“ на откровението, светът на махапаринирвана остана над тях. Но те не само очертаха границите на мирозданието, но разкриха новата Идея, персонализираха го, защото мирозданието и Азът на Серафимите в същността си са едно и също и като такова, мирозданието притежава една особеност, че то е сътворено по образ и подобие на Божественото откровение. В своя център то остава свободно и може да бъде персонифицирано на етапите на развитието от различни същества. Но в началото на света, в точката на неговия център постави Себе Си единният Бог на цикъла – Христос, Който взе върху Себе Си кръста до завършването на еволюцията и Го направи, изявявайки този кръст като нейна структура. Как? Като пробуди в центъра на Вселената, т.е. в Себе Си Херувимите. Заедно със Сина в центъра на Вселената се премести и отношението между Отец и Свети Дух. Пробудилите се Херувими, явявайки се в другобитието, подобно на Серафимите се преживяха по-индивидуализирани и съответно „по-бедни“ духом, в сравнение със състоянието в пралайя. Затова веднага се устремиха към Бога, като движението им беше лъчеобразно от центъра към висините. Лъчите бяха безброй, но в същността си бяха два вида: отиващи към Отец и отиващи към Светия Дух, от което се роди принципът на мировия кръст, на мировата структура. Това е кръстът на еволюцията, преминаващ през центъра на Вселената и съединяващ субстанцията на Отец с Идеята на света. Така Вселената беше структурирана и подготвена за еволюционния процес. По осите на този кръст към центъра на Вселената се движат също и Серафимите, съединявайки се с това, което можем да наречем носене от Христос на мировия кръст. Но доколкото Херувимите се откриват вътре в съзнанието на Серафимите, самите Серафими в своето движение към центъра преживяват себе си в единство с Херувимите. „Многоъгълникът“ на персонифицираната от тях Вселена и персонифицираната от Херувимите нейна структура, се преживява от Серафимите като единство. Откровението на Херувимите в „многоъгълника“ се явява като принципа на четиричленността, т.е. в „многочислеността“ на неговите страни всеопределящата роля играят четири техни вида. По направлението към центъра Серафимите се движат по диагоналите на четириъгълника, с което се съединяват с дейността на Херувимите и придобиват шестчленен принцип на своето действие. В езотеричното християнство това е било изразено в иконописта като шестокрилите Серафими, а Херувимите са представени с четири крила. Можем да кажем, че от висините на света към неговия център действа шестчленният принцип на структурата, а от центъра към висините – четиричленният. Кръстът на еволюцията е феноменалният кръст, образният кръст, по който се създават всички форми на битие, но Вселената има и свой праобразен кръст. Праобразното в мировата структура се изявява благодарение на това, че в движението на ипостасите от висините към центъра, определяща роля играе ипостасът на Сина, Който като Христос-Вседържател на цикъла, застава в центъра на новия свят. Когато Херувимите се откриват с Него в центъра, те така да се каже „излъчват“ със себе си, персонифицират също и движението на ипостаса на Сина към центъра, от което Христос издига Своя миров кръст, кръстът на Единния Бог, определящ праобразната структура на Вселената, а това е структурата на Аза на Вселената. Отначало Христос го взема върху Себе Си, без да се съединява с феноменалния кръст, с кръста на Отец и Светия Дух, защото би се отъждествил с тях и би станал изцяло еволюция. По отношение на Бога двата кръста са тъждествени, но в развитието ролята им е различна. Еволюционният кръст постоянно се намира в движение по четири направления, създавайки формите на битието. Тези направления са висини-дълбини, преди-след. Отношението висини-дълбини възниква по вертикалната ос, а отношението преди-след – по хоризонталната. Така възникват четири триъгълника на  феноменалната Вселена. Те обаче са организирани от кръста на Христос, който ги удържа в единство, господства над тях, но не изключва раждането на свободните духове, в моментите, когато тези четири триъгълника се наложат един върху друг. Тогава дадено същество, със силата на своя Аз, персонализира даден етап на еволюцията. Действието на феноменалния кръст се разгръща на принципа на седемчленността, защото трите лица на Бога неминуемо преминават от троичност към седемчленност в развитието, но жизнената сила на Христос като Вседържател Му позволява да се издигне над възможностите на трите ипостаса и издига тяхната седемчленност в октава. Така става възможно седем културни епохи да се издигнат до нова коренна раса, седем коренни раси да се издигнат до нова степен на формата (глобус) и т.н. Тук имаме метаморфоза на метаморфозите, при която се изменят самите закони на метаморфозата. Кръстът на Христос във всичките си части е израз на Вселенски Аз: във висините, в низините, в миналото и в бъдещето. Затова Той е цел и идеал за всичко, което се развива във феноменалния кръст. Който е видял Христос, е видял Бога. И който иска да вземе върху себе си Христовия кръст, може да го направи само в Аза си. А господството си във феноменалния кръст Христос осъществява чрез Аза на Херувимите – Духовете на висшата Мъдрост. Те се простират и по двата кръста, съобразявайки се с условията, за да изпълнят задачите, получени от Серафимите. Херувимите управляват четирите главни области на зодиака, образувайки макрокосмическия праобраз на човека. Те са съвършения инструмент, с който Христос взема върху Себе Си и феноменалния кръст, защото Херувимите се отдалечават повече от съзнанието на Бога от превъзхождащите ги в Аз-съзнанието Серафими.

                А иначе вътре в зодиака на феноменалната Вселена, свой субстанциален, структуриращ процеса на еволюцията кръст от живи сили, има всеки от трите Божествени ипостаса, на който съответстват съответните четири зодиакални области. На Отец е кръстът на физическите сили, на Сина – кръстът на етерните сили, а за Светия Дух остава кръстът на астралните сили. Но тези кръстове са изградени вътре в зодиакалния кръг, докато феноменалният и Христовият кръст се простират отвъд зодиакалната сфера до висините на Първооткровението.

                В така структурираната Вселена, Субстанцията и Идеята, явили се във формата на Атма на Престолите, влязоха след това в живота на развитието и метаморфозите, за да стигнат след огромна еволюция до задънената улица в земния човек. Във формата-човек субстанцията Атма се превърна в минерално тяло, във вещество, в което липсва творящото жизнено начало, защото жизненият принцип стана трансцедентен за веществото. Идеята се превърна в отделената, лишена от Дух мисъл в човека и действието на феноменалния кръст се оказа затворено за по-нататъшното усъвършенстване на формата чрез жизнения принцип. Човешката форма започна опасно да се разпада, без изгледи за възникване на нова такава. Формообразуването на човека в субстанцията го доведе до изработката на първоначалната форма на нисшия аз, на земната интелигенция, но в тази интелигенция липсва животът, липсва метаморфозираната сила на Христос. Смисълът на целия цикъл според първоначалната му идея, е в овътрешняването от човека на Атма-субстанцията от Престолите и отвеждането ѝ до Вулкан под формата на Човек-Дух. Това може да стане само със силата на Аза, а не със земното му отражение под формата на нисш аз. Субстанцията е неразривното единство на Божественото откровение, съзнателното всесъзнание и властта на Бога да открие Себе Си. В еволюцията Божественото съзнание винаги се изявява като реалността на едно или друго йерархично Аз-същество. Такова същество обхваща със силата на присъщия му Аз част от волята на Божественото откровение. Субстанцията е овътрешненото в Аз-съществото от някакъв ранг откровение на Божественото триединство. Така то расте в своето Аз-съзнание. Как го прави?

                Дадено йерархично същество изпразва Аз-формата си от Аз-съдържанието в посока към Аз-формата на по-нискостоящо същество, за да се изпълни с Аз-съдържанието на по-високостоящо от самото него същество, което заради своето издигане също е изпразнило своята Аз-форма от Аз-съдържанието ѝ. Отношенията помежду им са на Аз към Аз. Но по-нискостоящото същество може да даде форма в себе си на слизащата отгоре субстанция, само ако я „уплътни“, т.е. понижи в известен смисъл нейното съзнание. Заради издигането на съществата, Идеята на света (формата на света) се налага да слиза. Виждаме, че във всеобщия принцип на еволюцията на Аз-съществата едни срещу други вървят субстанцията на Отец и идеята на Светия Дух, а Азът на йерархическото същество се движи между тях като совалка на тъкачен стан, за да може то, изпълнено с живота от Христос като Сина (живота на еволюционния цикъл), не само да създава нова „шарка“, нова форма на Аза, но и да бъде способно на творчество. Творчеството идва от живота. Така чрез трите си ипостаса Бог импулсира създаването на йерархичните същества и тяхното въздигане.

                При Елохимите Азът също се издига чрез отдаване, но Синът като Христос им дари прерогатива на свеждането към единство на триипостасното откровение, за да подготвят те Христовия път към човека и отпечатат този прерогатив в него. Бог го даде на Христос, а Христос иска да го даде на човека. Искрата на Аза от Духовете на Формата само еволюционно подготви в нас формата за възприемане на Вселенския Христов Аз. Този Аз се отрази в човека и стана системообразуващ принцип в тройния му душевен живот на мисли, чувства и воля, но като нисш аз. Във всяко отражение няма реалност и от това идват всички проблеми, илюзии и заблуди на вплетения в кръвно-родовото развитие човек. Стоящият над всяка наследственост Христос – Емануил (затова в ранното християнство е изобразяван без брада), изявяващ със Себе Си цялата Божествена Троица, нейното единство вътре в цикъла на развитието, носителят на принципа Будхи от Самия Бог, се отрази в лишения от всякакъв живот човешки аз. Затова и опасността за отпадане на човека от еволюцията взе застрашителни размери, а оттам и опасността за провал на Идеята на цикъла стана реална.

                Тогава Христос влезе в Исус не като Син, а като Господ-Вседържател, какъвто в Първооткровението е Самият Бог. Христос се „спусна“ не еволюционно, а по вертикала на мировата структура на човека. Преди идването на Спасителя, бяхме „обгръщани“ само външно от Будхи на Елохимите, който е придобит от тях по линията на Бог-Отец и затова физическото ни тяло попадна под силите на смъртта. Човекът се нуждаеше от собствен Дух-Живот, от Аз като живот и субстанцията за такъв Аз дойде с Христовата Любов в Исус, която не е ипостасната любов, а Вечният Живот от Бога. Съответно и идеята, формата на такъв Аз, отвеждащ направо до Бога, е различна от първоначалната идея на цикъла. Христос трябваше да създаде тази Аз-форма от субстанцията на Отец, но трансформирайки я. Как го направи?

                Ставайки човек, Той седна на трона на Отец, на трона на субстанцията на Отец и се възнесе в чисто духовното битие, възнесе със Себе Си в сферата на Атма човека Исус от Назарет и така Исус съедини своето древно сатурново битие със съзнанието на еона Вулкан. Тук говорим за Тялото на Възкресението и за Натановата душа. С издигането на фантома на Исус като Човек-Дух в своя Дух-Живот, от една страна Христос овътрешни Универсума и откри за човека пътя на Човек-Дух към Вулкан, изпълнявайки основната идея (закона) на цикъла, а от друга прокара пътя към издигането на седемстепенния цикъл в октава, полагайки началото на следващия цикъл – цикъла на Светия Дух. Основата на следващия цикъл е Тялото на Възкресението, което е Аз-Будхи на Христос, обитаващ във формата-фантом на Исус и Христос е способен да издигне съзнанието на всеки човек до отъждествяване с това Му съзнание, което фактически е тъждествено със съзнанието на Самия Бог. Стигайки до „възкресение в плътта“, човекът ще стигне до познание на Единния Бог, което е максималният живот, с който може да бъде дарен. Пътят към Бога преминава през Христовия фантом и този е главният двигател на развитието, който може да бъде открит в Евангелията.

                Когато в началото в „точката“ („мястото“ за персонификация на развитието) на вътрешното за цикъла единство Христос се откри като Вседържател, Той можеше да каже: „Аз съм неговата Алфа и Омега“, защото Азът се откри като субстанцията на света и я води към целите, които също Азът откри в Идеята на света, поставяйки я в края на цикъла. А когато Христос ще осъществи Себе Си в Десетата йерархия на Свободата и Любовта, ще може да каже: „Аз Съм Омегата и Алфата“ на цикъла, за да се премине към новия цикъл след великата пралайя. Ставайки човек на Земята, Христос влезе в пряка връзка с кръста на еволюцията, взе „греха на света“ или обективната карма върху Себе Си и затова разпятието Му върху този кръст беше свързано със страдания. Но благодарение на тази жертва, Той постави Своя кръст на мястото на еволюционния, а кръста на еволюцията го „извъртя“ астрално на 45° срещу часовниковата стрелка, от което кръстът на Христос стана с осем края и изразява новото единство на Бога с цикъла на еволюцията. Голготският кръст съединява в себе си и двата кръста: еволюционния (идеята на света) и Христовия (живота на света). Затова преданието говори, че гълъб каца на Голготския кръст, което е предзнаменование за последвалата Петдесятница. Оттогава четирите елемента (тона) на еволюционния цикъл – висини, дълбини, минало и бъдеще, започнаха да играят второстепенна роля, а главни станаха „интервалите“ между тях, т.е. чисто духовното, Азовото развитие. Христос пренесе принципа на еволюцията на видовете, в еволюцията на индивидуалния Дух, застана в центъра на кръста с осем края като Слънце, като Господ-Вседържател и оттогава във Вселената се извършват два вида еволюция: едната е предопределената от началото на света и в нея доминира кръстът на еволюцията, ориентирайки съществата по четирите основни „тона“, но ставайки вертикала на човешкия дух, Христос постепенно взема превес над пространствено-времевата обусловеност и водещо става развитието нагоре като Аз, а всичко, което изостава, тръгва решително надолу. Пътят нагоре преминава през трансформация на субстанцията на света от Аза на човека с Христовата сила в този Аз, а това е най-висшата форма на причастие, при което въпреки инкорпорацията на Христос в човека, Азът на човека се съхранява. На Тайната вечеря Христос непосредствено усили Своето присъствие в учениците Си с ритуалното приемане от тях на хляба и виното. Човешкото започна силно да отстъпва пред Божественото, защото през изминалите по-малко от три години те вече бяха приели в етерните си тела Христовия Дух, а на Петдесятница към тези етерни тела слезе Светият Дух, който формообразува новата субстанция. За пронизаната от Христовия Аз-Будхи субстанция от Отец, трябваше и нова идея за цикъла, която дойде с „измоления“ от Христос Свети Дух, слязъл направо от Бога в учениците. Те се превърнаха в „странстващи причастия“, в странстващи Граалови форми, обединени от Светия Дух в Христос и с Неговите сили мощно заливаха света, извършвайки чудесата, описани в „Деяния на апостолите“. Дванадесетте се превърнаха в апостоли и въплъщение на християнството на Земята. Христос вече беше станал човек. Сега предстоеше Светият Дух да става „човек“, да се въплъщава в човека и да го води към свобода от кръвно-родовата обвързаност, а в последствие и от връзката с принципа на физическото размножение. Кой е този Свети Дух и как слезе в апостолите?

                Вече казахме, че той е новата Идея на цикъла и слиза от Бога, т.е. от пралайя, защото със земното въплъщение на Христовия макрокосмически Аз, единствообразуващият принцип слезе от пралайя в манвантарата и постави ново начало на цикъла. При първото начало Идеята-Свети Дух изходи от Бога, а сега в новото начало дойде пак от Него, но обновен. Той не влезе директно в апостолите, а „редуциран“ и йерархично персонализиран. Към обработените им от Христос етерни тела се насочи обединената мъдрост на деветте йерархии същества, обърната към служение на Христос в Неговата особена нова връзка с човечеството. Този Свети Дух, тази обединена мъдрост по-късно християните започнаха да я наричат с името „Божествена София“. Нея приеха в себе си апостолите и станаха „закваската“ на новия свят, въплъщението на християнството на Земята. Нещо повече – Христос освободи своя трон във физически-сетивната вселена за Светия Дух, който като София „седна“ на него, „седна“ в центъра на кръста с осем края на Христос и така Христос постави действието на Своята претворяваща оживяваща сила в зависимост от действията на Света София, т.е. в зависимост от това, как човекът ще осъществи индивидуална връзка със София и чрез нея с Христос, за да се роди Той като Аз в човека. Дванадесетте апостоли първи изпитаха в себе си оживяващото съвкупно въздействие на Христос, Светия Дух и София, за да се превърнат в онази братска праобразна общност от човешки индивидуалности, в която действието на космичните сили, на зодиакалните интелигенции предизвика на земен план метаморфоза на субстанциите. Христос застана като тринадесети в техния кръг, изявявайки пренасянето на вселенското единство от висшия девакан на земен план. Христос обаче направи и друго. Вместо Себе Си, Той постави в центъра на дванадесетте Йоан-Лазар, чрез който да прокара в човека Своята Любов. Първо го посвети, а от кръста пренесе силата от астралното тяло на Исус, която го правеше способен да носи в себе си Светия Дух, в Йоан, който я „взе при себе си“ и написа „Евангелието от Йоан“. В това Евангелие е затворена силата водеща към разкриване в човека на „Дева София“ – одухотворената съзнателна душа, готова да приеме Духа-Себе. Йоан е новородената в Аза мъдрост, която се превръща в Христова Любов и затова можа да изрече фразата: „Бог е Любов“. Но космичната Христова Любов се ражда само от индивидуализирана и жива висша мъдрост, а за неин представител в кръга на дванадесетте апостоли, Христос постави Павел. Павел още преди събитието пред Дамаск беше от малцината, които можеха да кажат за себе си „аз съм“, но не във висшия смисъл на думата. Савел беше еврейски посветен, здраво стоеше върху аза и гонеше християните, но когато срещна Христос, с Христовата Азова сила той изрече към света, че човек трябва да отстрани нисшия си аз, за да оживее в него Христовият Аз. С тази сила той се обърна към превръщане на древната луциферическа мъдрост, в нова, Софийна Христова мъдрост, водеща човека към свобода и духовна любов. Павел стана борец за християнството, защото преживя своята Петдесятница различно от другите апостоли. Той беше първият човек, за който Христос „приготви място и се върна да го вземе“, както обеща на Тома Неверни (Йоан гл.14 2-3). С „не аз, а Христос в мен“ Павел стана аватар на Христос и това е най-висшата форма на причастие с Христос на човека, това е Неговата инкорпорация в човека. Затова Посланията на Павел са облечени във форма, съответстваща на формата на съзнание на пета културна епоха, през която Христовият Аз ще започне да се отпечатва в човешкия Аз. Павел е като център на Христовата Мъдрост в човека, благодарения на която той да не се изгуби след Възнесението на Христос в сферата на Ангелите, а да се готви за Второто Му пришествие. В този смисъл Павел е водач на хората към отново дошлия в 20 век Христос. По пътя на мъдростта човекът мисли заедно с йерархиите, трупа реална мъдрост, а не голи знания, за да мине след това към трансформация в Аза и раждането на Любовта, която е друго проявление на космическата интелигенция на Единния Бог. Заедно със своя ученик и приятел Дионисий Ареопагит, те основаха първата езотерична християнска школа на Земята, в която властваше новата Софийна Христова Мъдрост.

                Ето по този начин Христос създаде сред човечеството чрез Йоан-Лазар и Павел два центъра, два начина за преобразуване на човешкия Аз, свързвайки ги в лемнискатообразна връзка. Павел е представител на принципа Дух-Себе и „не аз, а Христос в мен“, Йоан-Лазар е представителят на Духа-Живот и „Бог е Любов“, а между тях в точката на пресичане е Христовият принцип Човек-Дух и Аз Съм Аз Съм. От непрекъснатата метаморфоза на Мъдростта в Любов и обратно, в човека се образува индивидуализираното Тяло на Възкресението, новото съдържание и новата форма на човешкия Аз, изграждан директно от Христовия Аз. Тази лемниската е емблемата на християнството на Светия Дух, християнството на осъществяването, което започна от 20 век нататък и по този път се ражда Богочовекът. Неговото раждане започва с изчистването на съзнателната душа, с възкресение в мисленето и когато построим моста към свръхсетивния свят, по него се явява Божествената София, изпратена от Христос, която инкорпорирайки се в човека, става Антропос-София, антропоморфозирана Тео-София или както Павел във глава 2 от Първото си послание към коринтяни я нарича – Теон-София. Ако правилно се преведат думите му в 6, 7 и 8 стих, те звучат така: „известяваното ни се явява също така и мъдрост, а именно мъдростта, която живее в кръга на посветените. …Изразяваното от нас е Теон-София, която живя в тайна след като беше основана от Божествената Основа на света преди всички кръгообороти на времената, за да ни бъде някога открита. Нито един от водачите на настоящото време не знае за тази мъдрост. А ако знаеха, нямаше да заковат на кръста Този, Който е Господ на Откровението“.

                И как изглежда съществото София, как изглежда Светият Дух в откровението си? Благодарение на запазеното ясновидство сред българите в първите християнски векове, ние имаме имагинативно изявения праобраз на християнството на Светия Дух на софийните икони, появили се именно сред българите-траки. Затова жребият изпрати при тях „първозвания“ Андрей, разпознал първи сред апостолите дошлия Месия, и Павел, който се издигна от старозаветното разбиране за Месията до висше осъзнаване на Мистерията на Голгота. С това софийно разбиране започна християнството на българите и него те предаваха на другите народи. Именно затова и Дионисий Ареопагит се прероди като Боян Мага, за да даде началото на богомилския импулс, като това начало беше заложено от Богородица и Йоан-Лазар, дошли като „двамата сирийци“ във Велики Преслав. Теон-София е и Граал-София, способна да очиства страстите от кръвта на човека, а точно в 9-10 век „Грааловият Христос“ се срещна по земите български в свръхсетивния свят с „предхристиянския Артуров Христос“. От синтеза им се роди богомилството като преход към пета културна епоха, както десет века по-рано Павел и Дионисий извършиха синтеза между Стария и Новия завет в своята школа. Синтезът се осъществява винаги когато съществува свръхсетивна обстановка за голяма промяна в човешкото развитие. Най-голямата промяна дойде в Поврата на времената и единия от най-важните елементи на тази промяна е идването на „вечната женственост“.

                  Новгородската икона-виж във фотогалерията                                               

       Виждате графично изображение на Новгородската икона на Света София, която без никакво съмнение е била получена като първообраз от българите, защото е факт, че християнството в Русия дойде в софийна форма именно от българите. От Изток, от Волжка България наследниците на Котраг предлагаха суфи-исляма, но руският народ избра София, защото има софийна задача за шеста културна епоха. Това графично изображение го има в една от книгите на видния руски софиолог Павел Флоренски „Стълб и крепило на истината“ от 1914 г., който е представител на плеядата руски софиолози от т.нар. „сребърен век“ на руската култура в края на 19 и началото на 20 век. Тяхното разбиране е толкова значимо, че се издига до Антропософията на Щайнер. Павел Флоренски казва, че София е „изначалната мисъл на Бога за създавания свят“, че е „идейният образ на света“, че е „вечната женственост в Бога“. Тя е централната фигура в композицията на иконата. Представена е ангелоподобна, в царска дреха с омофор. Дългата коса е паднала на гърба, лицето, ръцете и крилата са с огнен цвят, на главата има златен венец. В дясната ръка държи златен кадуцей, в лявата държи навит списък притиснат към сърцето. Около главата е със златен нимб. Седнала е на двойна възглавничка върху златен престол с четири крака, подпиращ се на седем огнени стълба. Краката ѝ са поставени върху голям камък. Целият престол се намира в златна звезда с осем върха, разположена на фона на сини или зелени концентрични кръгове, изпълнени със златни звездички. Над нея в двойна сфера на фона на осмоъгълна звезда е изобразен Христос, благославящ София и всичко, което я обкръжава. А над Христос е Бог. На земен план благоговейно отдясно и отляво на София са застанали двамата приемника на излъчваното от нея към света – Богородица, възприела Бога на Света и Йоан Кръстител, възприел първи вестта за Христос. Богородица, Майката на Света, Дева София държи в ръце земната сфера, в която на фона на седемлъчната звезда (принципа на развитието през метаморфозите) се открива Синът Божий, станал човек). Кръстителят държи в ръка разгънат списък, същият като този, който София притиска към сърцето си. В него са тайните на Божията мъдрост, които тя чрез Кръстителя разкрива на хората. Благодарение на страданията на Бога, атрибутите на Когото са изобразени в горната част на иконата, Мъдростта е изявена открито на хората и човекът не трябва да забравя, че тя е изстрадана от Бога. Затова трябва да се отнася с най-голяма отговорност към нея, да стане сърдечна мъдрост, живот за Аза му, което е видно от жеста към сърцето. Главната тайна в тази Мъдрост е, че София е откровение на Светия Дух, което Христос изпрати в света като интелигенцията на деветте йерархии, постави я на Своя трон (трона на субстанцията) и този трон постепенно трябва да се заеме от човека, пътят на когото към Христос минава през София. На иконата по невидим начин присъстват обаче още две велики индивидуалности, без които тя не е завършена. Ако приемем, че иконата може да има кръстообразен характер, който е най-подходящ за връзка на свръхсетивното със сетивното, то най-долу към Богородица и Кръстителя можем да прибавим Павел. В този триъгълник от земни приемници на София, първите двама в света на хората са вътрешния, съкровен, дълбоко мистериен свят на София, а като най-социалният сред апостолите, Павел осигурява прехода на тази мистична София сред хората навън.

                А другият Йоан – Йоан Евангелист, получи от Ангела в „Апокалипсиса“ мъдростта като „книга“, която трябваше да „изяде“, т.е. да я приеме вътрешно. На софийната икона той присъства също невидимо, но в слятост с образа на Кръстителя, защото е известно от разкритията на Щайнер за връзката помежду им на хълма Голгота – Кръстителят горе в невидимия свят, а Йоан-Лазар долу под Кръста. Ето как двата центъра, основани от Христос сред хората за своите Мъдрост и Любов, присъстват сетивно невъзприемаемо на софийната икона, защото София представлява Христос в лемнискатата помежду им. Тя се превръща в център на триъгълника, съставен от Дух-Себе, Дух-Живот и Човек-Дух. Значението на София е огромно, незаменимо и незаобиколимо за човека, нарамил кръста на своето развитие, следвайки Христос, за да персонализира осемраменния му кръст. И веднага възниква въпросът, има ли във времето на Второто Христово пришествие личности, олицетворяващи този кръстен път, и още по-важният въпрос – има ли импулси в новите условия, които да олицетворяват лемнискатата между Павел и Йоан-Лазар? За Богородица и Кръстителя вече знаем, че се преродиха съответно като големия български художник Борис Георгиев и ясновидеца-страдалец Дядо Влайчо. И двамата бяха привлечени от магнита на любовта, изявен в лицето на Учителя Беинса Дуно. Бодхисатвата слиза като пратеник на София, на Светия Дух, но същевременно получава главния импулс за действие на земен план от директното съзерцание на Христовия Аз в сферата Будхи, т.е. от съзерцанието на Христос като Любов. Самият Йоан-Лазар се прероди като сестрата на Борис Георгиев и беше по неговите думи „същество не от този свят, което премина прага на духовния свят в ранна възраст, за да стане нещо като Ангел-хранител на художника.

                Другият импулс – импулсът на мъдростта, беше изявен чрез духовната наука Антропософия и Рудолф Щайнер. Щайнер не вмести в себе си цялата мисъл-субстанция на мирозданието, цялата интелигенция на София, а само нейната форма, която може да се вмести в интелигенцията на Ангелите. Това съдържание на ангелската интелигенция Щайнер го опосредства към човечеството, метаморфозирайки го във формата на нашата земна интелигенция, но го даде в такава универсалност, каквато никой преди не беше правил, че в известен смисъл можем да кажем: да, мирозданието стана съдържание на съзнанието на Щайнер. Съвсем естествено край него се „завихриха“ редица индивидуалности, които да участват в осъществяването на този импулс и веднага могат да се споменат имена като Ита Вегман, Алберт Щефен и др. Но сред всички тях се откроява фигурата на Мария фон Сиверс. Днес ще поговорим по-подробно за нея. Мария Яковлевна фон Сиверс е родена на 14.03.1867 г. в малкото полско градче  Влоцлавек в семейството на генерал-лейтенант на руска служба с 5 деца. Когато е на 8-годишна възраст се местят в Рига, а две години по-късно в Петербург. Получава сериозно хуманитарно образование, притежава голяма душевна дълбочина, в училището където учи е най-добрата ученичка. Привлечена е от темата за антична Гърция, от ритъма в поезията, но родителите ѝ забраняват да учи гръцки, което по-късно тя оценява като правилно, защото е щяло да ѝ попречи да намери пътя към духовността на бъдещето. Свободно говори и пише на четири европейски езика, като проявява особен интерес към руския език, който стои между санскритския и европейските езици. Знаем, че руският е близък на старобългарския, а за връзката на българите с Индия и с европейските народи нееднократно сме говорили.

                С обучението си Мария придобива права на гимназиална учителка, но иска да изучава сравнително езикознание в университет. Родителите са против, за да не попадне под влиянието на социалистическите идеи, особено силно разпространени сред студентите. Но тя е свободолюбива и без да влиза в открит конфликт, отстоява решението си. Отива в Париж, но среща презрението на професорите, че като жена е дръзнала да навлиза в сферата на науката. Все пак попада под влиянието на социалистическите идеи, защото остро преживява социалната несправедливост. Известно време работи в Петербург като учителка на деца на работници. Няколко класа се обучавали едновременно в едно помещение и учителите е трябвало да крещят за да бъдат чувани от учениците. Гласът и се срива, следва операция, след което при всеки опит за говорене е трябвало да преодолява определена съпротива. Но изведнъж в говора нещо се освободило, словото звучало сякаш свободно от говорния ѝ апарат и постигнала значителен напредък в рецитацията. Освен това притежавала драматичен актьорски талант, но родителите ѝ не желаели тя да става актриса. Известно време учителства в селото, където живее брат ѝ. Веднъж пада лошо от стълба и едва не умира. По-късно инцидентът се отразява сериозно на здравето ѝ. След като брат ѝ умира, тя отива в Париж, където учи изкуство на рецитацията в тамошната консерватория. След две години се връща в Петербург и получава главна роля в постановката „Мария Стюарт“ от Шилер. Успехът е голям, открива се шанс да играе в театъра на Шилер в Берлин главната роля в постановката „Орлеанската дева“. Мария е ентусиазирана, но скоро директорът на театъра я кара да се наконти и гримира, за да спечели на своя страна пресата, която ще отразява представлението. Тя е поразена как може това свещено изкуство, излязло от мистерийните храмове, където Боговете са говорели с хората, да бъде толкова опошлено и осъзнала, че истинското целомъдрие не може да се съчетае с живота на съвременния театър. Не ѝ било съдено да се сдобие с външна слава, но и не се предала пред действителността. Съдбата я среща с Едуард Шуре, който е очарован от нея и от начина ѝ на мислене. Тя поставя мистерийната му драма „Децата на Луцифер“ пред теософи. Въпросът „къде е Истината“ продължава да я измъчва, докато не среща в библиотеката на граф Брокдорф в Берлин Рудолф Щайнер, който изнася лекция там. Чува го как и какво говори. Годината е 1900, тя е на 33 години, настъпила е Новата епоха. Много по-късно една жена на име Текла фон Реден пише, че появата на Мария в библиотеката е като онзи знак от Теон-София, който е направен със същата несломима духовна сила, както при Щайнер, за да тръгне тя по трънливия път, по който той е вървял и стане главния му помощник във великото дело по изнасянето на Антропософията пред човечеството. Тя осъзнава, че този човек работи, забравяйки себе си и му трябва помощ от човек, който също да забрави себе си. Антропософският импулс влиза директно в нейното същество и тя става друг човек. Красавицата, спирана по улиците на Берлин просто за да изразят възхищението си от нея, аристократката с широк ум и дарби, забравя за себе си, приключва с личната си биография и с жертвена преданост тръгва да служи на Антропософията, без да влага в това служене и сянка от обикновеното разбиране за самореализация. Щайнер е категоричен, че без нея щеше да е невъзможно извикването към живот както на Антропософията, така и на Обществото. Нарича я „централна носителка на Движението, негова основателка“. Още в 1901 г. тя му поставя съдбовния въпрос за необходимостта от съчетаването на теософската мъдрост с Христовия импулс в подходяща за духовния живот на Европа форма. Въпросът е поставен и според духовния закон Щайнер започва да действа. Старият принцип „светлина от Изтока“ е заменен със „светлина от Запад“.

                Мария учредява Антропософско издателство за да се отърват от капризите на другите издателства, редактира лекциите, движи административната работа като секретар на немската секция на Теософското общество, влага огромен труд по институционализацията на антропософското движение, застава в центъра на новия евритмистичен импулс и т.н. Освен това е като ангел-хранител за Щайнер във външния живот. Организира пътуванията му с всичките битови подробности, често го придружава в тях, ограничава достъпа до него, с което си е създавала врагове. Въздействала е респектиращо върху всеки, който проявява своеволие. През нея все едно е говорел космическият съд, съдът на Истината, което е дразнело мнозина. Неслучайно Щайнер я нарича „космическо същество“ и това не е метафора. Но всеки е можел да усети земната ѝ човечност, ако съумее да потисне дребния си егоизъм, защото Мария е преживявала дълбоко съществените неща. Например след обвиненията на Шуре към Щайнер в национализъм, тя е легнала и три дни е била като парализирана. Най-дълбоко от цялото обкръжение на Щайнер е преживявала и осъзнавала същността и значението на Антропософията. В 1908 г. той пише: „ Откакто разпознах твоята индивидуалност за мен ти си свещеница, когато гледаш в отговор към мен. Високо ценя чистотата на твоята душа и само затова смея да ти бъда предан. Ние живеем един с друг защото вътрешно си принадлежим и винаги ще имаме право да се отнасяме един към друг така, както сега, ако разбираме, че личните ни отношения се коренят в свещеното служене на духовната еволюция. Аз знам, че няма да посмее да дойде момент, когато на тази святост би могла да бъде нанесена дори и малка вреда“. Щайнер никога не е използвал просто фрази и когато казва, че той смее да ѝ бъде предан в свещеното служене на духовната еволюция, тук явно става дума за космическо измерение на тази индивидуалност. Нещо повече, когато Щайнер работи над модела на първия Гьотеанум, тя му позира с часове и в тези случаи той я нарича своя „инспираторка“. Тук не става дума за портретна живопис или скулптора, а за сграда. Няма друг такъв случай в историята на световното изкуство. Гьотеанумът със своите колони, капители, куполна живопис и т.н. е бил сетивно-видимо въплъщение на реално йерархично същество, което се нарича Антропос-София. Щайнер е строил дом за него и Мария е била земен модел  при създаването на този дом, т.е. Гьотеанумът е станал неин архитектурно-пластичен живописен портрет! Коя е Мария, че Щайнер изрича подобни думи за нея и тя се превръща в сетивно видима сграда? Чисто инкарнационно се знае, че е била Алберт Велики, Хипатия, преминала е през келтските мистерии, а по-рано и през орфическите мистерии. Но знаем също, че никой в новата си инкарнация не трябва да се гордее с постигнатото в предишните, защото изпада в „астрален сън“. Тогава?  

Вече говорихме, че Светият Дух е Идеята на света, който като София слезе на Петдесятница в апостолите за да им разкрие истината за Христовото събитие. В 20 век София се изявява сред хората като Антропос-София и Щайнер беше човекът, който даваше знанието за нея, който се оказа способен да вземе върху себе си мисията да пренесе към хората нейното откровение. Щайнер беше инспириран от Теон-София. Но когато изработваше модела на първия Гьотеанум, той виждаше своята инспираторка в индивидуалността на Мария, строеше дом за София и този дом е човек, този дом е Мария. Много сериозни антропософи си задаваха през десетилетията въпроса какво е искал да ни подскаже Щайнер със своите изказвания и действия по отношение на Мария, но първият, който преди няколко години го изрече, беше Генадий Бондарев. В Мария се беше инкорпорирало съществото Теон-София и тя беше неин аватар, който живя на Земята за да служи на човека, който е символ на Антропософията – Рудолф Щайнер. В аватарската си роля Мария оставаше със своя аз, действията ѝ изхождаха от него, но в своята индивидуална аура тя беше изпълнена от София, издигаща се далеч в Космоса. София изливаше през Мария своите сили в света на хората и действията ѝ получаваха космически смисъл, защото тя беше се поставила жертвено в служба на Духа. Ако се беше явила в Антропософията само като учение, Теон-София би открила само част от истината. В Мария тя откри себе си като истината, защото трябваше да се види образа на човека от бъдещето, в който родовото няма никакво значение, който непрекъснато обновява себе си, т.е. Аза си от етерния източник за това – Христовия Аз-Будхи и върви към придобиване отново на изгубеното слово. Тази е една от основните причини Теон-София да стане човек. Придобиването на изгубеното слово, от което човекът се създаваше и ще се създава в бъдеще, е висшият акт на творческа дейност на Мировата Идея на етапа на прехода от земна към слънчева еволюция. Този акт тя може да извърши само чрез живеещ на Земята човек, както възкресението на плътта беше възможно само чрез вчовечаването на Бога. Такъв колосален смисъл носеше работата на Мария със звучащото слово, с изкуството на рецитацията, в което тя достигна ненадминато съвършенство. При нея съгласните и гласните са долитали от пространството до устните и едва докосвайки се до говорния апарат, са излитали в пространството с пълна сила и благородство на формите, ставайки почти видими физически. Била е като видим с очите Дух, словото в нея е било живо, за да ни загатне за тайните, които в бъдеще ще ни се откриват по пътя на формиране на говора. Учението на Антропософията беше дадено на три езика, разположени един над друг, за да ни отведат до инспиративното мислене и разбуждането на творящото слово на Боговете. Най-напред е езикът на понятията, после е езикът на символите, а най-горе стоят обновените форми на изкуството. Понятията преминават в символи, а символите в изкуство, най-висшето от което е изкуството на словото – придобиването на изгубеното слово. Какво означава да се придобие това слово? Знаем, че творецът на всичко същностно е духовно звучащото Слово на Бога, Логоса. Знаем, че космическата панинтелигенция на Михаил, след като влезе в човека, се превърна в интелекта за отделния човек, а Мировото Слово се превърна в човека в дара на речта, но и речта, и интелектът станаха отражателни, от което се появи азовото ни самосъзнание. Сега човекът е длъжен отново да ги въздигне към Божествения им източник, да внесе най-напред живот в мисленето, да му придаде космически характер с промяна на формата му, за да премине към превръщането поетапно на речта си в непосредствено творящо, т.е.пораждащо слово. Плътта трябва да стане слово, за да могат след няколко хиляди години да съществуват хора, които със силата на Христовата бяла магия на Словото, да създават във фината вещественост на Земята физическите тела за идващите към въплъщение души. Това ще бъдат мистериите на Теон-София, издигащи се към основната мистерия в мирозданието – мистерията на Христовия принцип Аз-Съм, мистерията на Словото, което беше в Началото. В Земния еон на човека му беше дадено да работи с неорганичното, с веществото и постигна благодарение на каинитите големи успехи в това „кралско изкуство“. В бъдеще, обаче, трябва да овладее ново „кралско изкуство“ – работата с органичното, с живота. За целта е нужна мъдрост, чистота и висока моралност, каквато притежават Ангелите. Словото на Учителя беше „Сила и Живот“, защото човекът Петър Дънов беше чист, морален, истинен. Знаем, че той е инкарнация на „най-смирения и чистосърдечен господар“ в дома славянски – Борис I Покръстител. Мария Щайнер също беше чиста, морална, истинна и затова в нея словото беше живо. Нейният брак със Щайнер, сключен през месец декември 1914г., има чисто духовен характер и от една страна е имал за цел да пресече сплетните по техен адрес, но по-важната причина е, че е давал право върху наследството на Щайнер и Мария се справи с тази задача повече от добре. В погледа на Мария можем да открием тази одухотвореност, каквато я има в погледа на Учителя и в погледа на Дева-София, който ми е добре познат. В този поглед няма и капка от сексуалността, както обикновено я разбира човекът. Там сексуалността липсва. Знаем, че размножителните сили бяха внесени в човека след грехопадението и по своя характер са чисто Божествени, Софийни сили, сили на Мъдростта. В древни времена те са служели като средство за връзка с духовния свят. С придобиването на азовото самосъзнание, постепенно те се превърнаха в средство за удоволствие, а размножителната им функция остана на заден план. Човекът ги стъпка в калта, превърна ги в бизнес отношения и това е особено голям грях, в който се разкриват най-мощните „тъмни“ духове – азурите. Чрез сексуалната разюзданост те посягат към съзнателната душа и Аза в човека, за да затворят завинаги пътя му към свръхсетивния свят, където се влиза правомерно само с висша мъдрост и целомъдрена космична Любов. Разбира се, не твърдя, че човек веднага трябва да се откаже от използването на размножителните си сили, за да бъде приет от Боговете в техните сфери на съзнание, защото още много дълго време този ще бъде начинът за инкарниране на душите. Но е добре също така да се знае, че Ариман все по-успешно се вклинява в тези сили, за да участва в процеса на инкарнацията директно, което ще има сериозни последици за бъдещото развитие на човечеството в посока към консервирането завинаги на точно този начин на възпроизводство на човека. Импулсът за преход към инкарниране чрез Словото ще дойде от славянството, а импулсът за оставане и след шеста културна епоха в стария начин за размножаване, ще идва от Америка. Вместо към бялата магия и придобиване на изгубеното Слово, човечеството ще върви от блудство с материята, към блудство с органичното, с живото, което е ужасна черна магия. Преди няколко години издателство „Даскалов“ публикува книгата на френския антропософ Атис Флорид „Мистерията на сексуалността и бъдещето на човечеството“, в която се разглежда въпросът за облагородяването на сексуалния живот на човека доста подробно. Задачата ни в тези лекции не е да навлизаме в тези дебри, а да потърсим отговор на въпроса откъде да придобием силата за облагородяването и постепенния отказ от сексуален живот, за да се свържем със София и започнем индивидуализирането на Тялото на Възкресението в нас. Имаме примери – духовната двойка Рудолф и Мария Щайнер на Запад и Учителя Беинса Дуно в България. В синтеза между двете учения, между двата импулса, които те са излъчили, се достига до духовната Азова сила за всяка трансформация, която човекът трябва да направи в себе си, според степента на израстване в Аз-съзнанието. Изборът е личен, изборът е Азов и това е същността на великото християнство на Светия Дух, неотменима част от което е и импулсът, тръгнал от България в началото на третото хилядолетие. Дано повече души го открият за себе си, станат „блажени“, „изпълнени с душа“ и Теон-София ги посети, за да нарамят кръста си и тръгнат към Този, Който е „Пътят, Истината и Животът“!  
Дир ID: 
Парола: Забравена парола
  Нов потребител

0.0547