mangurov.dir.bg

 
mangurov.dir.bg

 
Рейтинг: 3.00
(269)
Лекции 2019
Лекции 2017-2018
Лекции от сезон 2016-2017
Кратки видеотеми, направени за сайта "Здрав живот"
Лекции от сезон 2015-2016
Лекции от сезон 2014-2015
Vorträge in Deutsch
Файлове на лекции и книги на Д.Мангуров за сваляне и връзки
lectures in English
Lectures for reading
28 упражнения
Слънчеви лъчи
Лекции 2016-2017 за четене
Лекции 2015-2016 за четене
Лекции 2014-2015 за четене
Преводи на Щайнер и други антропософски автори
Фото Галерия
За контакти



Лекции 2016-2017 за четене / ВЕЛИКАТА ДРАМА-МИСТЕРИЯ

ВЕЛИКАТА ДРАМА-МИСТЕРИЯ
21.03.18 20:32
Лекция, изнесена от Димитър Мангуров на 30.04.2017 във Варна

Молитва преди лекцията: Господи Исусе Христе, молим за Твоята помощ във великата Драма-Мистерия, в която ние сме едни от главните участници, за да можем да се справим със задачите. Амин!

                Христос Воскресе! Моментът на днешната лекция е във времето между възкресение и възнесение, когато преди 20 века Христос разкриваше пред не-будното съзнание на Своите ученици истината за огромната промяна, настъпила в Мирозданието и дори в Светата Троица с Мистерията на Голгота. Трябваше да дойде Духът от Петдесятница, за да започнат те да осъзнават станалото с тях през трите години, в които са били заедно с Христа. Днешният човек изключително много се различава в душевността си от апостолите и затова толкова трудно до него могат да достигат тайните, които Христос им разкриваше. Днес ние ще се опитаме да се издигнем в дневното си будно съзнание до тези висини, за да бъдем адекватни на апокалиптичното време, в което живеем. А то изисква аватарско мислене от нас за да осъществим връзка с Аза си и да го изпълваме постепенно с Аза на Христос. Оттам, от Бащинската Основа на Света, която за краткост ще наричаме Бог, започна осъществяването на нашия цикъл на развитие от Стария Сатурн до бъдещия Вулкан. Бог е Аз и в пълна свобода е решил някога да сподели този ценен дар с неизброимите същества, които щяха да се родят от Самия Него. Бог е абсолютен, безграничен и вечен, но абсолютността в известен смисъл означава отказ от развитието, и поради това Той жертвено, от Любов тръгва към овътрешняване на част от своята безпределност като Първооткровение. От Първооткровението щеше да се роди всичко в Мирозданието и за целта първо трябваше да има Аз-същества, които могат да осъществят това Откровение. Бог-Отец, Бог-Син и Бог-Свети Дух поеха задачата и излъчиха субстанцията, живота и съзнанието за цикъла. Но трите ипостаса все още не са друго битие на Бог, защото субстанцията, животът и съзнанието са всеобщи, неопределени и безлични, и без да възникне някакво обособяване, някакво изоставане, те биха преминавали едни през други, без да се пресичат и създават форми за възникващите Аз-съзнания на съществата. За да го има съзнанието, съществата се нуждаят от осъществяване на откровението на Бог и тези нуждаещи се същества са познатите ни 9 йерархии от Ангели до Серафими. Бог е творец, а творчеството изисква наличие на различия във висотата на съзнанията в това творчество, осъществявано от йерархиите. Мигът на Откровението е като точка от нищото, в която е всичко. Към тази точка насочват усилията си йерархиите и започва осъществяването на идеята за цикъла, родена до началото на нашия цикъл в лоното на Бога. В предишния цикъл, доминиран от Отец, заедно с йерархиите беше подготвена субстанцията на Бог към условията на развитието на нашия цикъл. Отец (първият Логос) се разкри в новия цикъл с двойствено намерение да даде на субстанцията да се издига, но и да започне нещо съвършено ново в еволюцията, като издигането чрез слизане. В резултат щеше да се създаде добро, превишаващо доброто от предния цикъл. А как може да се разбере дали едно нещо е добро? Боговете са творци и когато има творчество, когато творението се реализира и достигне до съзнание, тогава оглеждайки се в него, може да се разбере дали то е добро. На Стария Сатурн хората бяха една топлинна монада, в която беше заложено безсъзнателното всесъзнание. Липсваше каквато и да е психична или азова дейност в човека. Нямало е как Боговете да имат каквато и да е представа, какво ще представлява човекът. Трябваше да изминат еони, за да могат да се огледат в творението си и да разберат дали то е добро. Да видим как принципът на творчеството се пренася на нивото на човека. Когато един художник тръгне да рисува една картина, той първо има идея за това, какво иска да направи. Това е като идеята на Светия Дух. Трябва да разполага с платно, четки, бои – това са материалите или все едно субстанцията от Отец. Когато започне да рисува съобразявайки се със субстанцията и идеята, той вкарва в картината себе си като живот и накрая се получава нещо, което може да се различава от първоначалния замисъл. От идеята, субстанцията и своя живот, който е вкарал вътре, се ражда творбата, която може да бъде погледната отвън дали е добра. А творбата се отделя от твореца, живее собствен живот и може да доведе милиони хора както до въздигане, така и до свличане. Истинският творчески процес предполага, че когато нещо се реализира и в него са участвали Отец, Син и Свети Дух, след това на творбата се дава собствен живот и не се изисква подчинение от нея. Това е принципът на истинската Любов.  Първоизворът на новото добро, което щеше да се създаде, е в жертвеното овътрешняване на Бог в посока от висшето към нисшето и това накланяне надолу стана основния закон на Вселената. Той гласи, че тя може да се развива само с Любовта и Любовта трябва да бъде осъществявана от Аз-същества, превърнали себе си в сътворци на Бога. Великата Любов на Бога иска другото да бъде независимо от Него, а не Той да го предопределя. Но веднъж извършена, жертвата сякаш „поробва“ своя извършител, свързвайки го с резултата от жертвата, през цялото развитие на този резултат. В Духовния свят всичко е реално и не можеш да се откажеш от следствията на своите дела. Когато Самият Бог реши да има Сътворение и в центъра му да бъде поставен човекът, Той се обвърза с човека. Когато човекът стигне до Вулкан и извърши нещо, тогава и Самият Бог ще претърпи някакво развитие, въпреки, че е абсолютен. Всяка йерархия когато извършва някаква жертва, с риск за собствената си еволюция, се обвързва със съществата, към които се жертва като дар. Когато едно същество се жертва към по-високостоящо същество, това представлява жертвоприношение, а не дар, защото по-горното същество е по-развито и то вече притежава това, което по-долното може да му даде. Когато едно същество се жертва надолу, то жертва от себе си нещо, което долните нямат и за тях то е като дар. Трябва добре да правим разликата между жертва и дар, защото иначе няма как да разберем смисъла на нашия цикъл. Затова преди началото на цикъла възникна въпросът, как да се осъществи Любовта на Бога към новото творение? Със задачата се заеха 6 вида същества от първа и втора йерархия, развили се до висши нива на съзнание в предните състояния на света. Те приеха намеренията на Бога за свое намерение, без да се страхуват от страданията, които щяха да изпитат, защото знаеха, че развитието ще се окаже възходящо и страданията са най-подходящия начин за постигането му. Започна Великата Драма-Мистерия на Сътворението, замислена от Бог и осъществявана от Самия Него в лицето на Христос като главен пратеник, стигнал до най-нисшето ниво на Драмата, където пожертва Себе Си, без да има нужда от това. Първият, който прогледна за величието на момента, беше разкаялият се разбойник. Затова в следващия си живот като Каспар Хаузер, по подобие на Бога прости на своите мъчители. За да ги има изобщо мъчителите, да го има човекът, той трябваше да бъде първоначално замислен и много по-късно да стане възлово звено в Драмата. Онези 6 йерархии същества преди началото на цикъла разбираха, че не са стигнали до своето величие издигайки се по слънчевата еволюция, в която няма слизане. За изпълнението на задачата в новия цикъл не бяха подходящи и съществата от трета йерархия, защото се бяха зародили до еона Стар Сатурн. За новата задача трябваше да се създадат нови същества. Така беше замислен човекът, който трябваше да достигне до свободата на избора при вземането на решения с достигането на първата степен на Аз-съзнание.

                Преди да започне развитието на Сатурн, потокът на макрокосмическите сили е единен, а когато развитието на Сатурн влиза в действие, потокът се разцепва на две. Единият поток е съпричастен за развитието през еоните чак до Земния еон, свързвайки се с издигането чрез слизане. Щайнер го нарича поток на „горните“ Богове. Другият поток не се спуска надолу, върви паралелно с първия и се явява като някаква „атмосфера“. Това е потокът на „долните“ Богове. „Горните“ Богове са родени от мислите на „долните“ Богове. „Долните“ казаха „да“ на Божия план, а „горните“ – „не“ и поведоха света към самостоятелно създаване. Навремето богомилите нарекоха „горните“ Богове Сатанаил, който създаде света, а „долните“ нарекоха Христос, Който идва след Сатанаил. Как да си обясним всичко това?

Серафимите и Херувимите владееха принципа Атма още от предния цикъл. Принципът Атма беше системообразуващият Азов принцип в предния цикъл на Отец и те го владееха в най-висша степен. Този принцип, като тяхно Аз-съзнание, Духовете на Волята тръгнаха да жертват, за да се появи субстанцията, като бъдеща основа на света и „огледало“, в което да се оглеждат съществата, станали преди това субекти. Когато Бог реши да се овътрешни частично, Серафимите и Херувимите приеха идеята за цялото Мироздание отгоре и се заеха да приведат този принцип от предния цикъл, към закономерностите на новия цикъл. Беше дадена кръстообразната структура на света и я връчиха на Духовете на Волята, които се бяха издигнали до владеене на това Аз-съзнание в предния цикъл и можаха с него да дадат началото на цикъла. Те се насочиха към точката на нищото, заложена от самия Бог през трите ипостаса на Троицата. В Мирозданието още няма нищо и жертвата, която Престолите предстоеше да направят, трябваше да бъде „отвън“ и „отгоре“ към някакъв център. Още не съществуват „вън“ и „вътре“, „горе“ и „долу“. Съществува само йерархично съзнание под формата на ипостасен Атма, ипостасен Будхи и ипостасен Манас. От ипостасния Атма, Бог-Отец през Духовете на Волята прави жертвата. Духовете на Волята правят жертвата пред Херувимите, които са „над“ тях, т.е. са носители на по-високо съзнание, на Атма-единството, в което пребиваваше светът на предния цикъл и затова можем да го определим като жертва. В субстанцията беше Любовта на Бог и тя трябваше да тръгне надолу към самостоятелно съществуване. Явилите се в началото на цикъла същества продължиха предишното си развитие в посока нагоре, защото дойдоха от предния цикъл с тази тенденция. Но ако беше останала само слънчевата еволюция, цикълът нямаше да го има и Сатурн скоро би се върнал обратно в неизреченото лоно на Бащинската Основа на Света. Духовете на Волята излязоха от Нирвана, стъпиха на ниво висш Девакан, там те частично се овътрешниха, което означава понижение на съзнанието им и това е смисълът на откровението им, но в точката на овътрешняването те веднага искат да се върнат във висините, които ги привличат с огромна сила. Тяхното откровение е нещо като тяхно „пробуждане“, даващо им по-висока степен на самосъзнание, на Аз-съзнание, но само̀ по себе си съзнанието на Духовете на Волята се понижава и затова те искат веднага да се върнат в лоното на единния Бог. Всяко пробуждане в развитието е свързано със страдание. Със самото излъчване на субстанцията, която е Любовта на Отец, по силата на духовния закон те трябваше да я опекунстват до края на развитието ѝ и не можеха безпрепятствено да се върнат във вечността. С жертвата си от Любов те сами си го причиниха.

Щайнер никога не е казвал, че жертвата на Духовете на Волята е била отхвърлена от Херувимите. Как тогава изобщо стана така, че има тръгване на субстанцията „надолу“? За да тръгне Атма „надолу“ и да се превърне в топлина, някой „отгоре“ трябва да отхвърли субстанцията. Какво точно се е случило?

Духовете на Волята извършват „умри и бъди“ за да се издигнат до по-висока степен, а Херувимите позволяват това да се случи, доколкото то не противоречи на сферата на тяхното битие и не присъства вътре в тяхното същество като нещо чуждо. В резултат Духовете на Волята също стават Херувими. Но тези особености са доста неясни на Сатурн. Излъчената от Духовете на Волята субстанция тръгва като дар надолу, за да я има основата на цикъла.  

Добре трябва да се разграничават Боговете във връзката им с христологията, за да може да се разбира и самото битие. Когато Щайнер говори за аполонически и хтонически Богове, казва, че достъпът до „долните“ или хтоническите Богове в Мистериите е бил невероятно труден и тези, които са можели да достигнат до тях, са преминавали през огромни изпитания, а достъпът до „горните“ или аполоническите Богове, е бил по-лесен. Той не е уточнил, кои са „долните“ Богове, но смело можем да твърдим, че това са именно съществата от първа йерархия – Престоли, Херувими и Серафими. Питайки се как най-добре да се реализира жертвата на Духовете на Волята като субстанция в Мирозданието, „долните“ Богове решават, че ще вървят само нагоре по стария начин, а „горните“ Богове решават да се обвържат със слизането надолу и по този начин да се достигне до добро, което е по-голямо от предишното добро, плод на издигането по пътя на слънчевата еволюция. Новото добро щеше да възникне чрез трансформация на злото и да бъде по-висше добро от изначалното добро. Затова и се въведе новият принцип в еволюцията на издигане чрез слизане. Когато субстанцията със заложената в нея интенция за спускане тръгна надолу, „долните“ Богове се нуждаеха от представи за това, как трябва да тръгне развитието. Тогава втората йерархия се разкри като представа на първата. Първата йерархия се нуждаеше от втората и тя тръгна към по-нататъшна индивидуализация, като се луциферизира. Щайнер казва, че представата е индивидуализирано понятие. „Долните“ Богове изпратиха навън „горните“ Богове за възприемане на идеята на света и чрез тях, „отстрани“ с „очите“ на идеята на света видяха себе си като податели на субстанцията на света и така възникнаха космическите индивидуализирани понятия на идеята на света. Те бяха съществата от втора йерархия и затова накрая те се обособиха от всеобщата идея и възникна противостоенето между всеобщо и частно. Единният поток от същества се раздели на две.

След като на Стария Сатурн няма отхвърлена жертва, изглежда че част от Духовете на Волята сами се обърнаха надолу за да породят противопоставяне на самите себе си. С това се заложиха предпоставките за бъдещото полярно противопоставяне на съзнанието на духовните същества. Изоставането като такова, в окултизма се определя като луциферичност. Когато го конкретизираме според вида дейност, която могат да изпълняват съществата, особено по отношение на човека, то получава свойствата на ариманичност, азуричност или луциферичност. Свръхсетивните същества могат да приемат различни роли и не можем да ги класифицираме еднозначно, но все пак в общия смисъл изоставането е луциферичност. То започна в ранните състояния на света, като на Сатурн беше само маркирано, разви се на Старото Слънце, а на Старата Луна се закрепи вече стабилно. Трябва да се прави разлика когато Щайнер говори за изоставане в общ смисъл и когато го описва конкретно. Как се разви изоставането в еоните, че да се стигне до днешното зло, създавано от човека?

Вече казахме, че Серафими и Херувими пренесоха Атма-единството от стария в новия цикъл и го изявиха през Духовете на Волята, които бяха узрели за него. За да съхранят мировото единство на Сатурн, Духовете на Волята се проявиха и на страната на физическата топлина, т.е. проявиха се първите кълнове на ариманическото, но тогава то няма отчетлив характер. Смисълът на ариманическото е, материалното да подмени със себе си духовното, да стане универсално също като Духа, но не по пътя на духовното издигане чрез метаморфоза до точката на съзнанието на Бог, а по пътя на свиване в точката на абсолютното нищо, каквато в Земния еон се появи под формата на аз-съзнанието на земния човек. Луциферическият принцип, от своя страна, не иска да има нищо общо с материята, а всичко да се върне в Духа, но пак групово. В свръхсетивния свят закономерностите, по които се извършва развитието, са положенията и отношенията на йерархичните същества и това е тяхното мислене – действие, което се нарича космическа интелигенция. Когато дадени същества изостават, възникват противоречия в развитието и така контраинтелигенцията, противодействаща на мисленето на правилно развитите същества, съдейства за изоставането на някои Духове на Волята на Стария Сатурн, като ги луциферизира и в известен смисъл ариманизира. Когато твърдя, че е възможно Сорат да е един от тези Духове на Волята, това не е лишено от смисъл. Да, изоставането на втора йерархия се отличава качествено от изоставането в трета йерархия. Изоставането във втора е йерархия е на същества с придобит Аз още в предишния цикъл и затова те не могат да бъдат заблудени, а изостават жертвено. Сорат не е ли изостанал точно по този начин? Изоставането сред съществата от трета йерархия е поради неспособност за придобиване на Аз в подходящото време на развитието, но и тук не трябва да бъдем съвсем категорични в евентуалното им осъждане. Изоставащите не трябва нито да се съжаляват, нито да биват възнасяни, а да бъдат разбирани правилно. Тогава имат шанс да се върнат в правилния път. Когато Щайнер казва, че Любовта прави злото нужно, това не е някаква съвършена глупост, а окултен факт. Бог от Любов се жертва да има индивидуализация на съществата, а всяка индивидуализация води до егоизъм, който накрая се изявява като зло. А доброто, създадено от трансформация на злото, е добро на индивидуализацията и е невъзможно без отрицанието на другия вид добро – изначалното, носители на което са „долните“ Богове. Цикълът ни, обаче, съществува заради вторичното, а не заради изначалното добро. И заради него бяха жертвите на изоставащите.

От жертвата на Духовете на Волята на Сатурн, в която звучеше Словото, се родиха Духовете на Личността, роди се времето и тези духове идват от преди Сатурн, но станаха „човеци“ на Сатурн и получиха Аз-съзнание. Те маркират преминаването от вечността в ритъма на времето. Азът е такава форма, която веднъж дадена, остава завинаги притежание на съществата. Своя Аз съществата получават по тайнствен начин от неизречения източник на неговото зараждане, за което сме говорили в предишна лекция. Съществата придобиват Аза от вечността, от Бог, а веднъж придобит само може да се изпълва с ново съдържание от Атма, Будхи и Манас и съществата да се издигат към по-висши състояния на съзнание. Например един Дух на Формата може да се издигне със съзнанието си на степен Дух на Движението или Дух на Мъдростта, но той винаги остава самия себе си, защото е уникална индивидуалност – Аз, чрез който Бог по специален начин изживява своята жертвена Любов. За да може да дарява съществата с Аз, Бог се откри в цикъла чрез три ипостаса като Манас, Будхи и Атма. Съществата от йерархиите приеха задачата да опосредстват движението на Манас, Будхи и Атма към новообразуванията в света, но те самите не са творците на този висш троичен дух. „Оттатък“ Откровението, от страната на Бог, форми на Аза не се създават. Те се създават „отсам“ Откровението, в развитието на цикъла и за целта е нужно наличието на трите ипостаса. Отец дава субстанцията, Светият Дух я облича във форма, но тогава субстанцията веднага започва да губи във формата своята подвижност, отдалечава се от Бога и тръгва към материализация. Така абсолютната жертвеност на субстанцията, застава в полярна противоположност със себе си като егоизъм и на света на доброто (Любовта) се противопостави светът на злото. Тогава идва третата сила – животът. Нейната сила има висотата на силата на Отец, но дава и формата на Аза. Сякаш я затваря, дарява я с принципа на егоизма, но този егоизъм е вселенски, „егоизмът“ на Мировия Аз. Той с любов обхваща всичко, оставайки винаги Аз-съзнание. По този начин Бог чрез Христос – Сина, дарява формата на Аз-съзнание. Бог може да изяви във всеки от ипостасите своята безграничност, но тогава няма да има развитие на Откровението. Същностно ипостасите изхождат от Бог, Той е тяхното външно Аз-единство, но встъпвайки в действие в Откровението, изхождат от Христос като тяхно Аз-единство. Тогава е необходимо да се формира още една троичност, но като триада: Луцифер – Христос – Ариман. Тази триада в развитието можем да я наречем „работна“, за да може да го има издигането чрез слизане и създаването на новия вид добро. Първите признаци за нейното формиране, както вече посочихме, са още на Стария Сатурн. Тогава се проявиха два принципа на еволюцията – старият досатурнов и новият, за нашия цикъл. Духовете на Волята встъпиха в новия, следвайки стария принцип и породиха еона. Те въобще не се нуждаеха от съществуването на време и пространство, от разделянето на вътрешно и външно, но на Духовете на Личността това им трябваше, след като първи се свързаха с другото битие, породено от жертвата на Духовете на Волята. В това друго битие щеше да се развива и принципът на злото. Той започна с Духовете на Мъдростта, които отвън пронизваха субстанцията със своя живот, което породи в нея рефлекси, а тези рефлекси по-късно щяха да се изявят като противоположност между Духа и материята. Сатурн нямаше свой собствен живот, а той се моделираше от външните въздействия на Духовете на Мъдростта, които още не бяха достигнали до висотата да се жертват. Светият Дух чрез Духовете на Движението придаде форма, т.е. качество на топлината, от което израства противопоставянето на множествата. На Сатурн се роди контраинтелигенцията, но все още много неотчетливо, защото и трите вида еволюции – слънчева, земна и лунна, са слети в една и не са обективизирани на външен план. Духовете на Личността първи се свързаха с тръгналата надолу субстанция и с възникналото в тях противопоставяне. Отношението на едни от Духовете на Личността към чистата топлина, излъчена от Духовете на Волята, се оказа повече външно, духовно, а за друга част – по-същностно. Вторите не можаха да станат пълноценни хора на Сатурн и след като изостанаха и на Старото Слънце и Старата Луна, в Земния еон дойдоха като страшните азури. Колкото повече едно същество отпада от Бога и се свързва с материалното, толкова повече в него се поражда отчаяние, което след това се трансформира в безизходност, а тя метаморфозира в ярост за разрушение. В душата на днешния човек е заложен копнежът за връщане обратно в духовната му родина, но тъй като не желае да полага съзнателни усилия за това, започва да отпада от Бога, като жадува само за външни впечатления, които да тушират този копнеж. Външните впечатления, обаче, нищо не могат да му донесат и само изострят безизходността и безсмислието на живота му, което накрая може да се изрази в разрушителна ярост. Ако се питаме защо днес на Земята има толкова зло, една от причините е именно отказът на човека да стане човек и незнанието му как може да стане това.  

 Ако на Стария Сатурн Духовете на Волята се жертваха от „периферията“ към центъра на зараждащия се Сатурн, към центъра-точка на Откровението, на Старото Слънце жертвата им е от духовния център на Слънцето към периферията. Това е сякаш обръщане на другата страна в посока към физическия свят. Този свят е друга форма на съзнание на Духовете на Формата, по-слаба от тяхното вътрешно съзнание, в което те се сливат със съзнанието на Бог, с вечността. Жертвата им не се възнесе, беше отхвърлена от пазачите на вечността – Херувимите, зад които стои Самият Христос, и така се даде субстанцията за развитието на нискостоящото. В същото време чрез Духовете на Волята Бог се „съзерцаваше“ отвън. Явно физическата форма дава нов вид самопознание на йерархиите, ипостасите и на Самия Бог. В нея те се отказват в известна степен от себе си и редуцират съзнанието си, за да се издигнат после по-високо. Ако Духовете на Волята не бяха се извъртели „насам“, съзнанието им щеше да нарасне, но нямаше да се измени качествено. Още на Сатурн някои от Духовете на Мъдростта, които въздействаха върху топлинните монади отвън, натрупаха такъв опит, че се издигнаха до съзнанието на Духовете на Волята и с такова съзнание, съзерцавайки жертвата на Духовете на Волята на Слънцето и те извършиха своя жертва. Ако на Сатурн Духовете на Волята с жертвата си отстъпиха от принципите на битието, каквото притежаваха до Сатурн и се превърнаха във великите жертващи се, Духовете на Мъдростта извършиха жертвата си на Слънцето изцяло в духа на задачите на новия цикъл и се превърнаха във великите „дарители“. Чрез тях Христос излъчи към външния свят Своята „Даряваща добродетел“, която представлява приспособяване на вечния живот от Бог към живота на субстанцията и нейните задачи в цикъла. Цикълът получи самостоятелен живот.  

На Слънцето Бог не отмени господството Си над света но Го предаде на Сина като творческо господство, от което цикълът на седмѝцата да се издигне в октава. „Даряващата добродетел“ е Мъдростта като „дар“ към нисшите сфери на битието и съзнанието, от което се поражда гигантския процес на същностно мислене, обхващащо втора йерархия. В света присъстват две Божествени Мъдрости. При първата имаме съединяване на идеята (Свети Дух) със субстанцията (Отец), от което се поражда изоставането. Втората е мъдростта на Христос, която е сила и светлина на преобразуване, на всеединство и издига творението до нещо ново. Тази е слънчевата еволюция. От жертвата на Христос през Духовете на Мъдростта на периферията на Слънцето се родиха Архангели с Азово съзнание, появи се пространството с едно измерение (вътрешно и външно), появи се и светлината като нова форма на битие. „Даряващата добродетел“ беше живот и светлина, истинската, непосредствената Христова светлина, която създава, а не е отразена. Оттогава тя действа в еволюцията чрез Духовете на Мъдростта и от тях през Архангелите, затова тези йерархии са в особена връзка с Христовия импулс, който щеше да тръгне след кръстната смърт на Голгота. На Слънцето животът стана светлина за йерархиите, стана светлина за самосъзнанието на Архангелите. Духовете на Мъдростта всъщност пожертваха част от своето космическо етерно тяло, което измени характера на субстанцията на света и идеята на света започна нов вид формообразуване. А какво стана с пътя на злото на Слънцето? Херувимите, които отказаха да приемат жертвата, останаха пазители на вечността в цикъла, но това всъщност означава, че в известен смисъл се луциферизираха! Нормалните Духове на Мъдростта излъчиха „Даряващата добродетел“, излъчиха мъдростта, която се превърна в светлина и тази светлина беше понесена от луциферизирани Духове на Мъдростта, които искаха разединението на Слънцето да се съхрани завинаги духовно и затова понесоха тази светлина към центъра на Слънцето. Обаче при разширението на Духа той в известен смисъл „изтънява“ и срещу това отвън застанаха ариманизирани Духове на Мъдростта, които на Сатурн не успяха да се издигнат до съзнанието на Духове на Волята. Те жертвено застанаха срещу нормалните и луциферизираните Духове на Мъдростта в техните стремежи за разширяване на Слънцето. Те издигнаха закона за не-битието, съгласно който духът накрая щеше да се свие до материята и тя да стане новата вечност. Вероятно от конфронтацията им с луциферическите Духове на Мъдростта се извърши преход към сетивната страна на света, въпреки че тогава веществеността си оставаше духовна, но вече с противоположна на духовното насоченост. Затова и около Слънцето образуваха нещо като пръстени с по-голяма плътност на веществеността. За да продължи обаче съзидателния процес на еволюцията в слънчевия поток на развитието, нормалните Духове на Мъдростта предизвикаха взаимна метаморфоза на луциферическите и ариманическите сили, а можаха да направят това, защото Христос действаше през тях. Той остана да действа в тяхната сфера на светлинния етер, не отрече този Космос, но същевременно обърна поглед и към изоставащите същества, към „бунтовниците“. Самото Му понижение на съзнанието до нивото на Духовете на Мъдростта като „Даряваща добродетел“ е вече изоставане за Него, но в средата на еона Той си изработи и силите за връзка с по-плътните елементи и това е великата Му слънчева жертва. Той застана на страната на „бунтовниците“ и ни демонстрира най-голямото изоставане, възможно сред йерархиите, слизайки чак до земния човек, до съзнанието на земния човек, но Неговото изоставане не породи никакво зло, а максималното слизане се превърна в безпределно издигане към следващия цикъл. Той създаде в човека отношението „ Творец – творение“ и човекът вече може ако израсте до творец, да премине от седемстепенност към октава. Този е висшият и уникален смисъл на издигането чрез слизане. Но за да имаме тази възможност, трябваше да се изгражда седмичността с участието на луциферическите и ариманическите сили, които са нещо като чука и наковалнята за обработване на другобитието. Започвайки от Сатурн, в нашия цикъл се внедрява особеното действие на някакъв вид „8-ма“ сфера под формата на фуния, която прокарва пътя на низходящата еволюция. Стените на фунията са именно луциферическият и ариманическият принцип, които стесняват фунията с напредването на развитието, до опасни размери. Ариманическият принцип е следствие на луциферическия и представлява неговата карма. Особено важно е да се разпознават самите луциферически същества, които на Слънцето се разделиха на два вида. Във висините йерархиите останаха устремени към вечността, а по-нисшите йерархии бяха изхвърлени на периферията на духа, където се оплетоха в нейните противоречия и предизвикаха заблуди сред тях. Такава съдба имаха част от Архангелите, които не можаха да се справят с гигантската задача пред тях и започнаха да навлизат в зародиша на лунната еволюция, изразяваща се в безгранично слизане надолу, без възможност за издигане. Но те съхраниха копнежа си по вечността и ненавиждат всичко, водещо до материята. Различаването на луциферическите същества е важно заради ежедневния ни живот, важно е по пътя на посвещението, важно е и за живота след смъртта. На тогавашното Слънце Луцифер беше космически брат на Христос. Той беше носител на истинската Христова Светлина в сферата на Духовете на Мъдростта и осветяваше с нея света на йерархиите. Но същевременно той задържа част от тази светлина за себе си, тя стана отделна в него и той реши, че иска да осветява всичко с нея. В тази светлина има тенденция да върви към материализация, към превръщането ѝ от ариманическите същества във физическа светлина. В Земния еон Заратустра говореше за Ормузд и разбираше под това име идващия Христос, а срещу него противопоставяше Ариман. Тогава Заратустра не беше нужно да знае, че светлината всъщност има двама носители, защото трябва да влезе и в двете части на сетивно-свръхсетивната реалност. Ако се знае това, тогава се стига до нещо трето – Христос, Който е Истинската Светлина (първичната мъдрост), която в Земния еон се разкрива чрез Духовете на Мъдростта от съвременното Слънце, после се носи от луциферическите същества към планетната система, а на границата ѝ срещу нея застават ариманическите същества, които напъхват тази луциферизирана духовна светлина в пространствено-времевия свят и така произвеждат светлината, осветяваща Слънчевата система. Затова Щайнер нарича Ормузд луциферически дух в лекцията от 15.7.1921 г. в GA 205 „Еволюцията на човека, мировата душа и мировия Дух“, който изнася светлината навън, а срещу него ариманическият дух я превръща в тъмнина, т.е. във физическа светлина, която за духовния свят е невидима. В GA 136 „Духовните същества и тяхното присъствие в небесните тела и природните царства“ в лекция 6 от 4.8.1912 г. Щайнер нарича тези, които изнасят от Слънцето духовната светлина „Серафими и Херувими“, което означава, че в известен смисъл те са луциферизирани. Принципът на луциферизацията явно е разпрострян по всички сфери на йерархиите и затова е толкова важно да бъде познаван. Особено важно е да се разбира долу на Земята с висша мъдрост самият Луцифер, който след смъртта на човека го среща в сферата на Слънцето, където той стои и сега като брат на Христос. Ако имаме правилно отношение към него, той ни води по-нататък към новата инкарнация със светлината на мъдростта заедно с Христос и долу ние непременно ще намерим по правилния начин Спасителя. Ако в земния живот гледаме към Луцифер с враждебност, без нужната мъдрост, тогава в живота на Слънцето след физическата ни смърт, Христос няма какво да метаморфозира в любов и човек става егоист в следващия си живот.

До настъпването на еона Стара Луна човешката монада не притежаваше астрално тяло и следователно не можеше да развива някаква психическа дейност, подобна на тази в днешните животни. На Старата Луна Духовете на Движението извършиха своята жертва, дариха човечеството като цяло с астрално тяло, появи се някакво съзнание в монадата и Боговете вече можеха да си създадат свое „мнение“ за нея. Едва сега Бог напълно се изяви като Идеята на Света, формираща видовете съзнание на съществата за самия еволюционен процес, имащ като цикъл своите граници. Триединството стана основен закон вече на развитието, а не само на Откровението. То се овътрешни в Христос и стана естествено иманентно на развитието.

Духовете на Движението не предизвикват само движение на пространството, а преди всичко движението им носи космически-мисловен характер, а това е движението на космическата интелигенция. На Старото Слънце положенията и отношенията между съществата от йерархиите бяха предопределени отвън, от всеобщата Идея на Света, която ги разставяше по местата им и се осъществяваше през тях, защото еволюционен процес като такъв все още нямаше, а имаше редица последователни откровения на Троицата чрез първа йерархия. Кое накара космическата интелигенция да се задвижи? Жертвата на Духовете на Движението също беше отхвърлена от Херувимите, тя се върна обратно към тях и породи страдание, „меланхолия“, усещане за самота, за откъснатост от източниците на техния произход. Това се прояви още на Сатурн при някои Духове на Волята, на Слънцето при някои Духове на Мъдростта, но на Луната си пролича най-силно при Духовете на Движението, което превърна Луната в „планетата на копнежа“, на „тъгата“. Невъзможността да се изживее волята е първоизворът на душевния живот, на копнежа, на егоизма. Това е луциферическият принцип за изоставане в известен смисъл от нормалната еволюция и за затваряне в себе си. Те тръгнаха по този път за да получат някакво удовлетворение, вместо по пътя към „родината“, затворен от Херувимите. Светият Дух слезе на степен Дух на Движението и започна да мисли и действа с тях в тяхната отхвърленост от висшето, от което цялото отхвърляне с обратна сила се пробуди за собствено космическо мислене. С тази промяна в отношенията на висшите същества се приведе в движение космическата интелигенция на цикъла, защото другобитието вече имаше собствена субстанция, живот и интелигенция. Мисленето имаше собствен живот и собствена светлина. Възникна гигантско разслоение на йерархиите, като в това многообразие се проявиха двата основни вида егоизъм, луциферически и ариманически, като и двата се подбуждаха от копнежа по висшето битие. Колкото по-нисша е йерархията, толкова копнежът е по-силен, космическата тъга нараства и ариманически се отдалечава от Бог към точката на нищото в материята, което се обръща в желание за унищожаване на всички. Неосъщественият копнеж прераства в безизходност, а безизходността се превръща в разрушителна ярост. На духовен план такива най-вече са азурите, а човекът им става проводник на земен план. Казах по-горе, че такъв човек търси непрекъснато все нови и нови външни впечатления, за да потуши дълбоко заложения в душата му копнеж по изгубената духовна родина, но въпреки това безизходицата и безсмислието на живота му нарастват и непременно се превръщат в разрушителна ярост. Единственото спасение е в намирането на пътя за връщане към „дома“. На Старата Луна още не бяхме станали личност, т.е. „жива душа“, въпреки наличието на психичен живот. Това стана чак в Земния еон, когато при наличието на индивидуално астрално тяло, Яхве можа да види, че творението е „добро“ и може да приеме Аза. На Старата Луна възникна спор между Боговете именно по въпроса как да се премине към единство на трите цикъла и как те да се дарят с Аз. Ако станеше с външно въздействие, тогава Бог просто щеше да поведе човеците към съвършенство, осъществявайки го сам в тях и развитието щеше да изгуби смисъл. Заради свободата трябваше да минем в земната еволюция – въздигане чрез слизане и добием Аза като собствено притежание. Поначало монадата с психическия си живот доведе до „натежаване“ на Старата Луна и тръгването ѝ към материализация. Нормално развитите Духове на Движението се отделиха на свое образувание – Слънце, където да продължат в слънчевия поток своето развитие и отвън да въздействат върху лунното тяло. Те нарушиха изначалния принцип на развитието в цикъла за издигане чрез слизане. Други Духове на Движението бяха „декласирани“, „откомандировани“ и останаха верни на този принцип, продължавайки своето развитие на Луната. Те се луциферизираха и застанаха във велико противостоене с онези на Слънцето, което противостоене се повтори в Земния еон като „Великата битка на небето“, от която останаха днешните планетоиди между Марс и Юпитер. Христос осъществяваше връзката между двата вида Духове на Движението, но с „натежаването“ на Луната, в тази „тежест“ все по-явно започнаха да се изявяват ариманическите същества, които с намеренията си да положат новото начало от материята, са най-големите революционери. Част от Ангелите последваха към Слънцето отделилите се висши същества и те образуваха войнството на Архангел Михаил, а друга част, заради възникването на новото, останаха с „декласираните“ Сили, изостанаха и поставиха бъдещото си спасение в зависимост от спасението на човека, което е огромен риск за тях. Те не искаха да изостанат, но всъщност така се случи, защото тръгнаха срещу своята същност, която се изявява в начина им на съществуване в откровение от по-висшестоящите същества. Развивайки вътрешен свой си живот, те се луциферизираха и за тях възникна възможност да създават зло. Тези Ангели изкушиха човека в Лемурия и отпечатваха в астралното му тяло всички последствия от спора в Небето. Те са „драконът“, срещу който воюва Михаил със своите Ангели, които пак в Лемурия помогнаха на Яхве да дари човека със зародиша на собствен Аз.

Така на Старата Луна за първи път същностно възникна контраинтелигенцията и връзката ѝ с правилно развитите същества се осъществяваше отново от Христос. От пралайя в Земния еон на астрален план се появи като някакво единно образувание човекът. Постепенно неговите части, преминали най-рано към уплътняване, се отложиха под формата на природните царства, върху които той слезе на физически план със своята тричленна телесност. Във възловата точка на лемнискатата между духовния и сетивния свят застана Азът на човека, защото само той може да възприема и двете реалности, а долу Яхве „вдъхна“ троичната ни душа в тялото и човекът тръгна да се развива по силата на нейните вътрешно-присъщи закономерности. А какъв Аз ни дариха Духовете на Формата? Те не жертваха своя Аз към по-висша йерархия същества, че той да бъде отхвърлен и едва след това да ни бъде дарен, а приеха човечеството като цяло в тяхното космическо мислене, дариха своя принцип на единство на многочленната човешка монада, давайки с това импулс за определено направление на развитие. Те дариха не съдържанието на Аза си, защото тогава оставаше човекът направо да стане йерархия Дух на Формата, а дариха само формата на своя Аз за временно ползване, която човекът дълго ще изпълва със субстанцията на своето многочленно същество, превръщайки го в Дух. И винаги това съдържание само временно ще идва до единство с тази форма, а на определена висота на развитието самата форма ще отпадне и съдържанието на човешкия Аз ще се облече в по-висша форма. Завършвайки цикъла на еволюцията, човекът ще стигне до съвършено единство на съдържанието и формата на своя Аз и това ще бъде Азът на Христос. С „не аз, а Христос в мен“, ще се стигне до „Аз и Христос, едно сме“, според мярката на възможностите на съзнанието на дадената форма. Следователно, пред човека се открива уникалната възможност да жертва себе си не пред йерархиите, а пред Самия Бог, като жертва еволюционния си Аз във Вселенския Аз. Но какво се случи на практика досега? Луциферическите същества в древни времена носеха мъдростта на мировата идея към мистерийните центрове, за да осветлява връзката на идеята със субстанцията на света. В началото тя биваше отпечатвана чисто душевно в човека, а след това изнасяна навън като култове, главният от които беше за слизащия от Духа към материята Единен Бог, който ще се потопи в нея, а после ще възкръсне. Заедно с него вървеше и митът за Дионис, изразяващ същността на индивидуализацията на човека след разрива с груповото съзнание. Луциферическите същества носеха мъдрост, но до Любовта те нямаха достъп и тя се практикуваше от хората единствено в групова форма, а не индивидуално. Пак луциферическите същества изнесоха дарената ни от Яхве форма на Аза до границата между астралния и физическия свят, а от страната на физическия свят към нея се приближиха ариманическите същества. Азът се отрази във физическия мозък на човека и от самосебе си се появи нисшият аз. Той възникна от мировото нищо, от абстрактното ни отражателно мислене, което от гледна точка на космическата интелигенция, не притежава никаква реалност, никакъв живот, защото е само отражение на тази интелигентност. В нисшия си аз стигнахме дотам, че отказът на Бога (Христос) да приеме жертвата на Духовете на Мъдростта на Старото Слънце, в Земния еон се превърна в отказ от обективния свят в мисленето, който обективен свят е реалност, който обективен свят е резултат именно от онзи отказ на Старото Слънце. С този двоен отказ, с това двойно „не“, човекът стигна до „нищото“, до нисшия аз, т.е. до злото, но в това „нищо“ е събрано всичко възникнало дотук в цикъла, в резултат на слизането. С този аз ние се върнахме в началото на цикъла (на Сатурн), но от другата страна на мирозданието. На Сатурн стартирахме с безсъзнателно всесъзнание, т.е. с липса въобще на съзнание, и след като преминахме през цялото развитие на „фунията“ на луциферическите и ариманически същества, стигнахме до нейния най-тесен край, където се появи азовото ни себесъзнание, което от гледна точка на Боговете е пак липса на съзнание. С възникването на аза, между Боговете се появи спор накъде да върви той: да се издига към йерархиите или в известен смисъл да стане начало на нов цикъл на еволюцията. Спорът е между нормално развиващите се Богове и изоставащите същества. Знаем какво мислят по въпроса Луцифер и Ариман. А как трябваше да се осъществи мисленето в човека, че да тръгне към оживяване-пробуждане в аза и да потърси пътя към духовния живот? За да ръководят еволюцията по-нататък, „долните“ богове, които са истинските благодетели на човека, според Щайнер бяха принудени да използват изостаналите същества от трета йерархия, но това доведе до вършенето на още повече зло от човека и повреждане на формата на физическото му тяло. Не може да се премахнат Луцифер и Ариман, защото нисшият ни аз е резултат от тяхната дейност, а без него нямаме никакъв шанс да се пробудим за реалността. Трябваше някой от Боговете да последва човека във физически-материалния свят. Направи го Христос, Който още при слизането си в Исус веднага застана между Луцифер и Ариман. Дори Той не знаеше докъде беше стигнало пропадането в минералното, та човекът да е способен на качествено различно зло от това на свръхсетивните същества. Христос не отхвърли Луцифер и Ариман, а застана между тях като Онзи, Който може взаимно да ги уравновесява заради Азовото развитие на човека. Той не постъпи като човека с неговото двойно „не“ на жертвата от Старото Слънце, а точно обратно. В Гетсиманската градина Христос не отхвърли потока на земната еволюция, потока на слизането, а отхвърли в този поток Себе Си, „умря“ в Своя принцип „отказ-слизане“ от Старото Слънце и „стана“, т.е. възкръсна в принципа „приемане-издигане“. С отказа да не пренесе Себе Си в жертва, с „умри и бъди“ сякаш премина на другата страна на битието, където то се издига от земната в слънчевата еволюция, където Неговият живот може да влезе в човешкия Аз. С двойното си „не“ човекът стигна до нисшия аз и стана великият егоист в света на минералното, а със Своето двойно „не“ Христос отхвърли Самия Себе Си, ставайки едно с отхвърлената жертва и стана велико „да“, което е ядрото на Мистерията на Голгота. Христос стана великият жертвовател в света на Духа. От съединяването на човека с Христос се решава съдбата на цялата Вселена. В предишните еони Христос даряваше формите с протичащия през цикъла живот, а не с вечния живот. Тогава осигуряваше посредничеството  между Отец и Светия Дух. Съществата се индивидуализираха в процеса на еволюцията и тя беше главната цел. В Земния еон Той се съедини с четвъртия рунд при неговото първо зараждане във висшия девакан след излизането от малката пралайя. Слизайки на Земята се съедини с трите потока на еволюцията – слънчев, земен и лунен, освободи субстанцията (Атма) от смъртта на материята, донесе вечен живот от Бога, но донесе и нещо друго. В Христовото събитие на Земята ни се открива, че Бог предаде „всичко“ на Христос и той стана пълновластен Вседържател на цикъла. Бог му даде не само универсалния живот на цикъла, но и Своята Любов, в която няма начало и край. А това е животът на Аза, животът на индивидуалната Любов. Субстанцията от Духовете на Волята беше Любовта на Бога, изявена през Отец, която е Любовта за цикъла с начало и край и тя оставаше външна за човека. С възкресението на фантома на Исус, Христос донесе живота на Аза, живота на индивидуалната Любов, в която няма начало и край, а това вече е обновена идея на Откровението, която е способна да издигне седмицата в октава и да поражда в хода на нашия цикъл началото на следващия цикъл. Първооткровението на Бог се повтори във физическо-сетивната част на Вселената и с това се положи началото на следващия цикъл, който още в този цикъл трябва да има свое съдържание. Това съдържание е човекът, който е взел кръста на своето развитие, следва Христос, индивидуализира Тялото на Възкресението и може да каже, че вече е в другия цикъл, т.е. „не е от този свят“. Както Бог даде всичко на Сина („Емануил“), даде му вътрешния принцип на единство в цикъла, така Христос в Исус изпрати човека в света на Бог, връчвайки му прерогатива на единствообразуващия принцип. И това „всичко“ Христос има намерение да го даде на човека, от което не значи, че човекът ще стане „Господ“ за деветте йерархии, защото те донякъде вече са отишли отвъд този цикъл, а и това, което ще остане, ще бъде Вселената на човека, състояща се от трите природни царства и елементарните същества, които някога трябва да се слеят с Бог съзнателно.

С Мистерията на Голгота Христос влезе в пълнотата на Своето единобожие в цикъла и с това даже измени констелацията на Троицата в цикъла, поставяйки я в ново начало. Христос съедини Мъдростта и Любовта, Светия Дух и Отец в Аза на човека, което е индивидуализираната Любов на Бога в човека. Това е вярата – съединените в човека съзнание и воля на Бога, след като са станали Христови. Новият Свети Дух, който изхожда от Христос, е нова идея в цикъла, която зрее в лоното на Христос и е обърната към следващия цикъл. Сега Светият Дух не идва от бъдещето към миналото по хоризонталата, а слиза отгоре, от Христос надолу. А отдолу нагоре се издига Христос. Това е жезълът на Меркурий. Светият Дух носи обновена Мъдрост от Христос за отъждествяване с другия, а не за отхвърлянето му. Тази мъдрост за индивидуалната любов не се опосредства както в древността от луциферическите същества. Когато тя се срещне с издигащия се отдолу нагоре Христос, се формира оста на Мировия Аз, която Христос създаде в човека. Това е непорочното зачатие, независещо от Луцифер. Това е пътят на Истината, роден от синтеза в свобода между Мъдростта и Любовта, прокаран от Спасителя в земния еон и превърнал Земята в космоса на „изкуплението“. И човекът може да тръгне по този път на великото християнство на Светия Дух с оживяването на мисленето в аз-съзнанието, с възкресяването на Манас в съзнанието ни от живота на Христос, за да издигне цикъла към октава и по този начин съдейства и на самия Бог да се издигне в Себе Си, получавайки някакво развитие.

Фантомът на физическото тяло, възкресен от Христос в ипостасния Му Будхи, е най-висшето съзнание на субстанцията на нашия цикъл в самия цикъл. Пътят към неговата индивидуализация преминава през усвояването на трите християнски добродетели – вярата, любовта и надеждата. Надеждата ни дава увереността, че човекът на Вулкан ще възкръсне в Христовия Аз-Будхи и тогава пред него вероятно ще застане задачата да овладее формата на съзнанието Човек-Дух на Христос, който Той остави на Слънцето, защото изцяло принадлежи на слънчевата еволюция. Този Атма не е нито на Духовете на Волята, нито дори на Отец, защото не е участвал в еволюцията и не е повреден от грехопадението на човека. Какво е неговото предназначение и каква е задачата на човека свързана с него, засега не знаем, защото тук стигаме до границите на понятийното мислене и се нуждаем от откровение. Може би отговора е в новата роля на Спасителя след Поврата на времената. Като Творец Той стои преди своето творчество, твори в настоящето от Духа на бъдещето и вече пребивава в следващия цикъл. Смисълът, който намира в нашия цикъл, е да подготвя следващия, когато вечният живот ще бъде даден още в началото. Дейността на Светия Дух и на Отец в сегашния цикъл е само средство, а главната цел на цикъла, главната идея на цикъла е затворена в Аза на Христос с поглед към следващия цикъл. Тайната на Човека-Дух на Христос вероятно е свързана с Неговия Аз и с идеята, която ще бъде формирана в лоното на Светия Дух, преди началото на следващия цикъл, на който регент ще бъде именно третият ипостас от Светата Троица. Нека с този наистина колосален въпрос, завърши тази лекция.  
Дир ID: 
Парола: Забравена парола
  Нов потребител

0.041