mangurov.dir.bg

 
mangurov.dir.bg

 
Рейтинг: 3.00
(269)
Лекции 2019
Лекции 2017-2018
Лекции от сезон 2016-2017
Кратки видеотеми, направени за сайта "Здрав живот"
Лекции от сезон 2015-2016
Лекции от сезон 2014-2015
Vorträge in Deutsch
Файлове на лекции и книги на Д.Мангуров за сваляне и връзки
lectures in English
Lectures for reading
28 упражнения
Слънчеви лъчи
Лекции 2016-2017 за четене
Лекции 2015-2016 за четене
Лекции 2014-2015 за четене
Преводи на Щайнер и други антропософски автори
Фото Галерия
За контакти



Лекции 2015-2016 за четене / ПЛАНЪТ НА БОГА И СВОБОДНИЯТ ИЗБОР НА ЧОВЕКА -продължение

ПЛАНЪТ НА БОГА И СВОБОДНИЯТ ИЗБОР НА ЧОВЕКА -продължение
21.03.18 07:52
 Нощното въздигане на Мохамед след това е било украсявано и са добавяни различни елементи от всякакви хора. Така че да бъде пресъздаден автентичният му вид е невъзможно. Но има изключително интересен факт, който можем да съобщим. Този факт стъпва върху предание от първата половина на деветнадесети век за това нощно пътешествие на Мохамед нагоре за срещата му с Аллах. Аллах си протяга едната ръка и го пипа по рамото, слага другата си ръка на гърдите му и, забележете, Мохамед е изпитал вледеняващ студ. След това той изпада в екстаз, връща се по светлинната стълба долу и със светлинна скорост, яздейки коня, се прибира в леглото си. Има интересен детайл, че когато идва Джибрил да го събуди и да го вземе, с крилото си закача съд с вода на масата и съдът започва да пада. Когато се връщат от пътешествието и го оставя там, Мохамед хваща падащия съд. Цялото пътуване през тези седем небета, които са описани с такива възторжени думи, се е случило от бутането на съда с вода до улавянето му, за да не падне. Цялото това наситено с преживявания пътуване, без съмнение се е състояло и е свръхсетивно, защото на земен план не е изминала и секунда. Това е интересен детайл! След като преживял това, Мохамед го споделил с жителите на Мека, но те се отнасяли с дълбоко недоверие към него и му се присмивали. Защо? Казахме, че в 610 г. когато е призоваването му, той започва да приема от духовния свят и започва да споделя какво преживява, започва да казва сурите с апломб, а среща само присмех. За да обясним това, трябва да си изясним обстановката, в която се е случило всичко. В старите времена, когато все още е съществувала връзката с духовния свят, хората, които в онези територии са осъществявали тази връзка, са били прорицатели. Те са били наричани поети, защото смисълът на думата „поет“ на арабските е „прорицател“.  Когато племето е тръгвало да се сражава с друго племе, те са били хората, които са прокълнавали или измолвали благодат с добри думи за своето племе. Словото тогава не е било като днешното, за което сега се казва „дума дупка не прави“, а напротив, имало е могъща окултна сила. Когато се е направело проклятие, то е действало и това го има в Стария завет, когато става дума за  евреите. По времето на Мохамед, в края на шести век, ясновидството отдавна вече е било залязло. Залезът на Боговете е бил факт. Този залез най-късно настъпва на Европейския континент сред  бъдещото германство и сред българите. Щайнер също говори за това, като казва, че всички, които са виждали противопоставянето на тъмните и светлите духове в духовния свят, през 5-6 век след Христа в Европа са се наричали българи и това е останало и по-нататък. 

В земите, където е живял Мохамед, много по-рано този поглед в Духовния свят го е нямало, залезът на Боговете е станал факт за хората там, намесили са се тъмните същества и са започнали да действат сред тях. Затова месните жители са се отнасяли с дълбоко недоверие към хората, които са излизали и са започвали да им говорят, че нещо са получили отгоре. А самият Мохамед им казва, че получава това, което им говори, от върховния, от Аллах. Аллах като понятие за Бога е съществувал сред тези хора. В дълбоката древност многобожието е било естествено, защото хората са били ясновидци и са виждали, че в духовния свят има много духовни същества. При Авраам не може да се говори за конфликт между многобожие и монотеизъм в смисъла на по-късното време, защото той самият все още вижда, че идват трима Архангели, т.е. има многобожие. Едва по късно сред еврейския народ при Мойсей изкристализира монотеизмът, който се утвърждава в Десетте Божи заповеди и особено първата – „Да нямаш други богове освен Мене“. В исляма еврейската традиция се новоражда по особен начин в по-новите времена след Голгота и естествено монотеизмът, който се появи там, е много по-радикално противопоставящ се на всякакво многобожие. В исляма има дълбоко ненавиждане на многобожието и самата Троица се приема за форма на многобожие. Затова в онези територии, където ясновидството вече е било изчезнало, са възприемали всеки, който е започвал да говори, че получава някакви послания от джинове, като поет, който си измисля. Понятието „поет“, което преди е означавало едновременно и „прорицател“, постепенно се е изчистило да това, което днес влагаме в него. Когато Мохамед е започнал да говори, че получава посланията лично от Аллах през Джибрил, всички са му се присмивали, замеряли са го с камъни и е бил дълбоко непризнат. Повтаря се максимата, че „Никой пророк не е признат в собственото си село“. Той е бил дълбоко наскърбен от това отношение, защото е бил и чувствителна натура. Хората са го определяли като поет, а той рязко се е противопоставял да бъде квалифициран така. Затова по-късно, когато добива голяма власт, се „освобождава“ от тези, които са го наричали „поет“, а накрая самите поети му стават най-приближени, защото е трябва да има хора, които да го възпяват. Той е първият халиф на халифата, който основава, а халифът е наместник на Бога с пълна власт на земята.

След като разказва на хората за своето нощно пътуване, те дълбоко не му вярват, присмиват му се, даже и малобройните му поддръжници са се съмнявали в думите му. Добре, че е бил Абу Бакр – тъстът му и негов сподвижник, който е обяснявал, че това, което говори Мохамед е вярно и хората по-скоро на него са повярвали, че наистина е имало такова пътешествие. По-късно той става втория халиф след Мохамед. Дълбоко непризнат в Мека Мохамед се премества в 622 г. в Медина и това е моментът на хиджрата или преселението, преместването от Мека в Медина. Градчето се е казвало Ясриб, после става Медина, което буквално означава „град“ . От есента на 622 г. започва летоброенето за мюсюлманите, а за християните то започва от нулевата година и раждането на Исус.

За разлика от Мека, Мохамед тук се чувства идеално, започва да намира добър прием на всичките сури, които изговаря и много бързо добива почти пълна политическа и военна власт. Той воюва непрекъснато с Мека, докато в 630 г., осем години, след като я напуска, се връща триумфално там.  Представете си какъв заряд има в мюсюлманството и в Мохамед, че от 622 до 632 година, когато Мохамед умира, само за тези десет години, ислямът постепенно става цялата обединителна религия за Арабския полуостров. Това е трябвало да се случи с невероятна ударна сила според промисъла на Бога и с разрешението на Христос, Който има цялата власт на Небето и Земята. Хората по онези земи са имали напълно свободни вярвания, но все пак го е имало и вярването в някакъв трансцендентен Аллах, в нещо, което е над всичко, което го е имало още в древните времена, когато е съществувало многобожието, защото още са виждали различни духовни същества – Ангели, природни духове и т.н.. Но още тогава, две-три хиляди години преди Христа, те инстинктивно са усещали отвътре, че зад цялото това многобожие най-отгоре има нещо, което е единно. По времето на Мохамед никой вече няма опитностите за многобожие и затова много по-лесно се е стигнало до идеята за единния Бог и то в абсолютен смисъл.

В 632 година Мохамед умира и ислямът е готов да завладее света. В 620 година, още преди той да напусне Мека, на шестдесет и пет години умира жена му Хатидже. Между тях наистина е имало голяма любов и той е нямал друга жена докато тя не умира. В началото, когато започват духовните му опитности, Мохамед е притеснен, че може да е обсебен от тъмните духове, но жена му е тази, която го успокоява и му казва, че е предопределен за велика мисия. При контактите е изпитвал неразположение и затова е карал жена си да го загръща с една мантия. Затова в първите сури се  говори за обгърнатия или обвиващият се. Тези неразположения карат някои изследователи на исляма да предполагат, че може би Мохамед е имал епилептични припадъци. Но това е съвременен поглед върху нещата, който не отразява истината. Контактът му с духовния свят е по атавистичен начин и затова е имал физическо неразположение, което го е карало да се страхува, че е обсебен. Хатидже играе огромна роля в неговия живот за да си повярва и да се утвърди. След смъртта ѝ той много бързо се е сдобил с четиринадесет жени и сурите ги е нагласял както си иска, за да оправдае своите действия. Сурите, записани в Медина, се различават изключително много от меканските сури. В тях има доста противоречия, които са оправдавани с това, че Аллах владее всички сури и може да ги променя когато иска.                                        

След смъртта на Мохамед в 632 година, ислямът тръгва да завладява света с изключителна мощ и сила. Само шест години след това, в 638 година, халифът Омар, който е след Абу Бакр, влиза на бяла камила триумфално в Йерусалим. След това арабите завземат Сирия, Сасанидската империя, цяла Северна Африка. През 711 г. преминават през Гибралтарския проток и завземат цяла Испания, а късното Визиготско кралство бива заличено. След това арабите преминават Пиренеите, навлизат в териториите на днешна Франция и с огромни усилия в битката при Поатие в 732 година биват спрени от майордома на Кралството на франките Карл Мартел. Преди това в 718 година хан Тервел ги е спрял при Константинопол.  Но те стигат и до река Инд. Представете си, само за някакви си по-малко от сто години арабите, тези хора от пустинята, през чиито земи магистралата на световнато развитие никога дотогава не е минавала, изведнъж излизат на световната сцена и направо я превземат  – правят халифат от Инд до Атлантическия океан. Каква е тази гигантска мощ, която тръгва оттам? Какво има в арабите и какво има в самия ислям, че става възможно това и защо беше нужно? Не можем да разберем днешното време, ако не разберем онова време. Те създадоха изключителна култура. Знаем за мавританската култура в цяла Испания, познаваме възхода ѝ при халифите и особено при Ал Мамун и предшественика му Харун ал Рашид. Първо центърът е в Дамаск, после се измества в Багдад, по земите, където сега е Ислямска държава. Приемайки исляма, бедуините за съвсем кратко време изведнъж стават носители и създатели на култура. В този свят се развиваха естествознание, математика, астрономия и други науки, които в Европа изобщо ги нямаше по това време. По отношение на развитието на практичния ум, те бяха векове преди Европа. Европа в този момент спеше въпреки Златния век на България по това време и византийската култура като еманация на християнския свят и цивилизация. Ислямската цивилизация насочва погледа си към земния свят и развива науки, които не се развиват в християнска Европа. В християнска Европа спорят за Христос, на запад мистиците започват постепенно да го преживяват. По българските земи се появява богомилството, а в Константинопол отиват към православието, в което същността на християнството се изгуби. Европа беше предпазена от изток и запад за да може да ферментира и да се развива християнството векове наред, за да стигне до Пета културна епоха, когато да се обърне към земния свят и започне развитието на практичния ум и абстрактното мислене. Арабите искаха да наложат своята култура навсякъде като халифат и затова и сега имат самочувствие, защото когато Европа е била неграмотна, при тях е имало процъфтяваща култура. Те са дали много за развитието на света и дългата затвореност на Арабския полуостров след това се е трансформирала във възприемчивост при инвазията им по света. Където и да отидеха, те приемаха от културите там, но ги прекарваха през своя светоглед и създаваха своя култура, която налагаха. Прието е да се мисли, че като завоеватели са унищожавали християните, но има достатъчно сведения, че отношението е било по-различно. На християните се е предлагало да приемат правата вяра, а ако са откажели, с икономически мерки са ги принуждавали да приемат и харесат исляма. Блестящата арабска култура, която Щайнер нарича „Арабски феномен“, благодарение на която Европа можа да се придвижи към абстрактния ум и да се появят Кеплер и Коперник, съжителстваше с това, което го има в Корана – рязане на ръце, убиване с камъни и т.н.. Едновременно съжителстват блестящата наука и милосърдието към бедните и онеправданите от една страна, и едни не съвсем богоугодни правила в религията. Тази религията забранява да се изобразява лицето на Бога, защото Аллах е трансцедентен и никой не може да го види, затова джамиите са украсени с изрисувани сури от Корана. Там не се разви религиозното изобразително  изкуство – на божествени същества, на светии и т.н., както го има в християнството. Отношението към Духовния свят чрез имагинативното и образа е много по-лесно, отколкото ако те не съществуват. Как стана така, че се появи тази култура?

Нека първо да разгледаме самата същност на мохамеданството като отношение към юдаизма и към християнството, за да можем да разберем разликата между тях и защо тази култура се появи точно по този начин, точно там, забележете, като зазоряване на Пета културна епоха, която се разви в Европа, а се появи на пустинния Арабски полуостров. Защо промисълът на Бога е точно такъв и кое я направи възможно? Светогледът на Мохамед върви в линията на писанието. За него словото е Коранът, който като писание е даден на хората. За Мохамед евреите и християните са хора на писанието. По-рано днес ви казах за Ездра и как при него в 5 в.пр.Хр. започва превръщането на юдаизма в писание и се появяват книжниците. Мохамед е контактувал с несторианци и гностици и е формирал отношението и разбирането си за християнството от тях. Контактувал е с евреи и е черпил знанията си за Стария завет и за юдаизма от тях. Прекарано през неговия светоглед, той е смятал представителите на  тези двете направления за хора на писанието. Към юдеите той се е отнасял с много добро чувство, защото е знаел, че произхождат от един и същи баща. Той възражда Мойсеевия и Авраамовия закон в мохамеданството, дава им нов тласък и нов прочит като последно откровение на Бога  и смята, че те би трябвало да имат много добро отношение към него. В Корана има много персонажи, които са от най-известните персонажи в Стария завет със съответните арабски имена. Само че хронологията и събитията от Стария завет така са прекарани през мирогледа и разбирането на Мохамед, че са променени до неузнаваемост. Когато е започнал да съобщава сурите и да спори с евреите, те, като познаващи много добре талмудическите текстове, веднага са го хващали в грешка и са му се надсмивали за незнанието му. Обаче той, въпреки това, започнал да ги обвинява, че те не разбират тълкуванието на собственото им писание и че неговото е последното тълкувание, нищо, че е променено до неузнаваемост. Тъй като не е могъл да ги привлече на своя страна и са започнали да набират доста голяма политическа, икономическа и военна сила в Медина, той ги е приел като голяма заплаха и ги е унищожил всички. Шестстотин евреи били заровени в общ гроб. Мохамед е воювал, бил е военен и политически водач, избивал е много хора в името на Аллах. Така стартира мохамеданството и в Корана има доста препоръки, свързани с насилие относно неверниците. В Корана има насилие, а когато в съвсем редки случаи става дума за любов, тя пак е представена в един по-особен смисъл.

Отношението на Мохамед към християните е същото. Той също ги смята за хора на писанието, но персонажите, които са в Новия завет, в Корана са съвсем променени. Споменава се за раждането на Исус, който там е наречен Иса и за Мария – Мириам, но събитията нямат нищо общо с хронологията и фактологията на Новия завет. Мохамед само е чувал какво му говорят и го е прекарал през своя ум, но когато няма системно изучаване, когато няма навлизане в тематиката, можете да си представите до какви неверни неща по отношение на Стария и Новия завет се стига. Но той не е преследвал християните, за разлика от християни, които за голям срам са гонили християни. Спомнете си за Хипатия, бъдещата Мария Щайнер, която още в четвърти век е била буквално жива разкъсана на парчета от християни в Александрия. По нататък следва противопоставянето между католици и православни, между католици и протестанти, инквизицията. Още в ранното християнство християни са избивали християни. Мюсюлманите тогава са били много по-толерантни към друговерците, отколкото християните към своите братя во Христе.

Защо Мохамед смята християните за хора на писанието? Тук е фундаментът на неговия мироглед. Според Мохамед има един Божествен Коран, който е горе при Аллах. Това е книгата на книгите и това, което той е продиктувал долу е казано от Аллах през Джибрил към него и това е последното най-могъщо откровение на майката на книгите. Коран означава „майка на книгите“. Праобразът на тази майка на книгите е при Аллах. Според Мохамед,  Аллах е давал писания на евреите през Авраам, през Мойсей и т.н., давал е наставления през Иса (Исус) и смисълът на Евангелията, за които хората са му говорили какво пише в тях, е приемал за смекчаване на строгостта на Мойсеевия закон. Всъщност и Иса е човек на писанието. За Мохамед словото, което беше изначално в Бога, при Бога и е Бог, всъщност е една небесна книга. Никога той не достигна и никой мюсюлманин оттогава досега не е достигнал до истината, че Словото, което пребиваваше в Бога и е Бог, стана плът. Мохамед смята, че тази книга се диктува отгоре  и винаги е било така. Авраам беше човекът, в когото за пръв път се появи един мозък, способен да осъзнае, че вън от нас има един Бог, който обема всичко и ние можем да открием в нас представителство на този Бог – принципът „Аз съм“. За да се развие тази култура на Арабския полуостров сред арабите, наследниците на Измаил, беше необходима и другата характеристика на Авраамовото мислене, а именно, че неговият мозък можеше да бъде насочен към изучаване на земното. Затова в талмудическата традиция Авраам е представен като баща на математиката. Защото нищо не трасира пътя към бъдещото абстрактно мислене, което имаме днес в резултат от развитието на ума, както насочването към земното чрез математиката, което за пръв път беше заложено в ума на Авраам. Един ден Христос – Словото, щеше да стане плът, да слезе на земен план, затова именно беше заложен този принцип на насоченост към земното и това се наследяваше от евреите чрез наследствеността. Измаил също е син на Авраам, от авраамовото семе и тази способност на Авраам също беше заложена в него, но без троичността, която тръгна по линията на Исаак и надолу. Когато Александър Велики тръгна да разнася аристотелизма в източна посока, арабите го приеха с отворени обятия, но по-късно го прекараха през мюсюлманския мироглед и съответно се роди тяхната култура. В мохамеданския мироглед има един трансцендентен Бог, който стои отгоре  – абсолютен монотеизъм. Човекът е слуга на Бога и никой не може да стигне и разбере Бога. Те са отделени завинаги, човек никога не може да има прераждане и карма и съответно след като приключи своя земен път, отива или в ада, или в рая, като в Корана всички духовни истини, които съществуват и в християнството, и в юдаизма, са представени в много по-материалистичен смисъл. Великите духовни истини са доста размити и я няма тънката разлика между духовното в писанието и онова, което е земния му смисъл. Например се смята, че в Рая ще ти възстановят тялото, с което си бил на Земята, за да може да се ползваш от благините там в същото тяло. Аллах обаче, може и да те отклони от правия път, защото в исляма свободна воля и свободен избор не съществуват. По негов промисъл той може да те отклони от правия път, никога да не намериш обратно пътя, да умреш и да отидеш в ада, без да са ти опростени греховете. Представяте ли си как волята, проявена от Христос в Гетсиманската градина, на която акцентирах толкова много, когато казва „да бъде волята Божия“,  в исляма абсолютно не съществува. Ислям означава „отдаване на Бога“ и мюсюлмани са тези, които се отдават на Бога и които са последователи на исляма. А всъщност религията е мохамеданство, защото това е мирогледът на Мохамед. След това се появяват много тълкувания, но ние се спираме на самия Мохамед, който е първопроходецът на мохамеданството, за да разберем откъде тръгват изобщо дефектите на целия ислям. В исляма никога не може да се стигне до идеята за Троица. Това няма как да стане. Този Бог, който те лишава от свободен избор, остава абсолютно непознаваем, трансцедентен, тиранин, а това, което може да създаде на Земята неговият наместник, халифът, е едно тиранично царство, което е проводник на неговата тотална воля. Там има един фатализъм, който е свойствен на арабите. При тях се получава едно наслагване от мирогледа им, насочен само към земното, религията им, която материализира и безкрайно принизява в Корана определени духовни истини и произхода им от Авраам и склонността към развитие на абстрактен ум. Свойственият им материализъм ги кара да не се интересуват много от „онзи“ свят, а повече от външния свят. По това време християните в Европа са били насочени повече към свръхсетивния свят, към мистичното, гадаели са за същността на Христос и т.н.. Да, но Господ беше промислил точно оттам да тръгне преходът към Пета културна епоха. Там се появи и Академията Гондишапур, страшната опасност, появи се ислямът, който по думите на Щайнер е ариманически отблясък от сферата на Елохимите. Затова, когато Мохамед се изправя пред ариманическия отблясък Аллах, изпитва вледеняващ студ. Кой е Богът на студа и на смъртта – това е Ариман. Онова, пред което се изправя Мохамед, не е същинският Ариман, а негов отблясък. Акцентирам върху това, защото после ще кажа нещо много по-важно. В GA 300a, на въпрос за същността на Аллах, Щайнер отговаря, че е трудно да се характеризират свръхсетивните същества, а самото мохамеданството е първото ариманическо откровение след Мистерията на Голгота, Богът на Мохамед, Аллах, е ариманически отблясък на съществата от йерархията на Елохимите, но взети монотеистично, а мохамеданската култура е ариманична, но конституцията на душата на мюсюлманите е луциферическа. Това изглежда малко парадоксално. Щайнер казва, че конституцията на душата на арабина е луциферическа, защото Луцифер беше този, който съдействаше за прилепването им към земния свят, след като се опълчи на Бога и повлече хората към земния свят. Обаче мохамеданството, с неговото възобновяване на монотеизма, който беше правомерен в предхристиянските времена при юдеите, сега преминавайки през арабската природа, която има отношение към абстрактното, към земното, му придаде ариманически характер. Щайнер го формулира като ариманически отблясък от сферата на Елохимите, но не е посочил този вледеняващ  студ, който идва от Аллах към Мохамед при възнасянето му в духовния свят, а това е доказателство с какъв дух е била срещата му там горе, отвъд седмото небе. Луциферическият заряд, който е вътре и ариманизмът, който е в мохамеданството с неговата арабска природа все пак ликвидират академията Гондишапур, която беше стопроцентово ариманически ориентирана. Парадоксално стилистиката на Корана е наистина абсолютно луциферическа. При четене, особено на сурите от Мека, може да се усети възторга и луциферизма, който води към екстатичност, а не към земното. В исляма има своеобразен миш-маш между луциферическо и ариманическо, което в комбинация с ариманическата, насочена към земното природа на арабите, даде възможност културата им, трасираща пътя към Пета културна епоха, да възникне на Арабския полуостров. Това е причината за появата на тази култура там.

Когато говорим за трансцедентния Аллах като същество, което забранява на човека достъп до него, трябва да го сравним с християнското разбиране за Аза, защото става въпрос за мирогледа на мюсюлманите. Всичките те са безропотни роби на Аллах, без право на глас и свободна воля. В християнството смисълът на Аза е нещо съвсем различно. Първо човек трябва да стане съзнателна душа, в която да се открие като Аз, да си извоюва едно пространство в съзнателната душа, като най-висшата част на душата, в което да започне да унищожава егото си и да разширява в нея чрез индивидуализирания си Аз от Елохимите това пространство, което да бъде заключено с ключа Давидов, за който се говори в Апокалипсиса на Йоан, а това е Азът. Първо се намира Азът чрез съзнателната душа, отваря се едно пространство и се заключва в тази светая светих – съзнателната душа, където изгряват най-великите истини. В това пространство само човекът може да отключи и да допусне друг Аз на гости, за да вечерят заедно. Христос чука на съзнателната душа, а човекът трябва да Го чуе, да Го пусне, но трябва да има достатъчно пространство, за да вечеря с Него.  Както е казано в Откровението на Йоан: „Ето стоя на вратата и хлопам: ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него и той с Мене“. Азът, разбран в истинския християнски смисъл, не е както го разбира сега човекът в Пета културна епоха, когато си огражда пространството с големи зидове. Това е чисто его и няма нищо общо с християнството. Тук говорим за съзнателна душа, която да се докосне от Аза и той да извоюва пространство, което да загради вътре в нея, а не за зидове, егоизъм и т.н.. Който може да прави това в съзнателната си душа, забелязва следното. Знаете, че нисшия аз на човека, с който всички работим сега, го води до това да се загражда от другите – колкото повече пари има, толкова по-високи огради прави, т.е. толкова по-малко общо има с християнството. Който има Аз, какъвто се разбира в християнството, за което дойде Христос, забелязва, че постепенно трансформирайки егото си и разширявайки това пространство, азът в него не изключва другите и не се загражда, а ги включва. Колкото повече пространство се извоюва, колкото повече великите християнски истини изгряват в човека, защото напредва в пътя към Христос, толкова повече азове иска да включи в него и може да ги допусне. Дори да имат негативно отношение към него, може да ги пусне, защото знае, че единствения начин кармата да се регулира, е да допусне хората вътре в себе си. А за да ги допусне в себе си, трябва да ги обича. За да ги обича пък, трябва да има свободата на избора. А свободата на избора прави човека „аз съм“.  Аз и Христос. Когато има Аз и Христос, човек започва да се учи от Христос, да Го изучава. Както Христос изучава Отец, така ние изучаваме Христос, защото „Никой не отива при Отца ми без мене“. Но първо Светият Дух трябва да ни заведе при Христос. Въпросът е: как Светият Дух днес да ни заведе при Христос, за да го изучаваме, да пускаме повече хора в нашето пространство и така да изучаваме тайните на Божия промисъл? Темата ни е „Планът на Бога и свободният избор на човека“. Сега сме точно в началото на епохата на Светия Дух, на християнството на Светия Дух, на свободния избор, в което трябва да намерим правилната пътека и да започнем да създаваме това пространство. Азът в мюсюлмански смисъл е не приобщаващ другите, а изключващ. Там, горе, е трансцедентният тиранин Аллах, а долу всички са негови роби, чакащи волята му за тях. Няма свободен избор, няма Троица, няма Любов – нищо няма. Въпреки това, обаче, ислямът имаше огромна динамична сила, с която тръгна и превзе света. Ислямът възникна и елиминира по-голямото зло, академията Гондишапур, но колкото напредва времето и наближава Пета културна епоха, толкова повече се изражда, защото който не намира пътя към Христос, неизбежно върви надолу. Какво се случи? Дойдоха турците, които тогава не бяха никакви турци, а племе дошло отнякъде. Турция е държава от деветдесет години. Те са млада нация. Щайнер казва, че с идването на турците блясъкът на арабизма залезе. Ако арабите създадоха култура, трасираща пътя на европейското население към Пета културна епоха,  Османската империя, която беше своеобразно повторение на халифата, не даде никакъв културен принос в човешката история. Тези шестстотин години на Османската империя са всъщност залезът на арабизма, на феномена на арабизма, за който Щайнер казва, че човечеството му е много задължено за културата, която даде. И ние наистина трябва да им отдадем заслуженото. Те бяха моторът, който преведе човечеството към Пета културна епоха.  До 15 век на човеците им беше вградена космическата интелигенция и те станаха хора на ума, но Ариман я похити и ума пое към абстрактността. Пета културна епоха  по заобиколния начин, чрез преражданията, не можа да избегне влиянието на арабизма. Харун ал Рашид се прероди като Франсис Бейкън, придворният астролог в двореца на сина му като Лаплас, а съветникът му като Ян Коменски. Гебрел ал Тарик се прероди като Дарвин, а Муавия, един от близките приемници на пророка Мохамед, като Удроу Уилсън. Това беше своеобразно прераждане на арабската култура сред европейското население. Богомилите бяха посветени в софийното християнство лично от преродените Дева София и апостол Йоан и дадоха мирогледа, който можеше да предпази Европа от прехода към абстрактното мислене. Кой се противопостави на арабите тогава в защита за европейското население, което векове наред трябваше да израства до Пета културна епоха, когато трябваше да стане фактор за развитие на външния свят? Първо предвожданата от хан Тервел войска ги спря физически, а след това богомилите дадоха силен духовен импулс, който промени Европа. Българите дадоха алтернатива за развитие в Пета културна епоха на европейското население. Тази алтернатива дойде от България и е добре това да се знае. Другият вариант беше ислямът да завзема цяла Европа и тогава нямаше да има християнство, нямаше да я има християнската култура.

Сега в нашето време сме свидетели на ново преселение на народите. Дойдоха всички тези мюсюлмани и навлязоха в Европа, след като бяха пуснати доброволно. Сега се заграждаме с огради, но това няма да помогне. Какво идва с този поток? Колкото повече напредваше ислямът във времето, толкова повече отиваше в задънена улица и започна да ражда само зло. Акцентирах по-рано, че когато мюсюлманите са завзели Северна Африка, Испания и части от Европа, не са рязали глави. Знаем по-късно в Османската империя по нашите земи при така наречените турци какъв е бил ислямът вече – който се е противял на приемането на исляма е ставал по-нисък с една глава. Това е съвсем друг ислям. Сега има много течения в исляма. Основните, които са по-популярни са сунити и шиити. В шиитския ислям, който е разпространен в Иран, Ирак, Ливан и др. има някаква надежда за евентуален бъдещ преход към разбиране за Троицата и Христос. В сунитския ислям няма никаква надежда за път към Христос. Ислямът възникна в Саудитска Арабия, в Мека и това е флагманът на сунитите. След 18 век там даже се разпространи ултраконсервативното движение на уахабитите, които са ислямски фундаменталисти. При тях монотеизмът е абсолютно централизиран и безпощаден. В Иран шиитизмът води началото си от Али, мъжа на Фатима, дъщеря на Мохамед от любимата му Хатидже, и затова там има надежда, особено при мистичния ислям, за преход към Сина. Една от причините Мохамед да не може да намери пътя към Христос, а чрез него и към Троицата, е че той не е имал син. От Хатидже има двама сина, които умират малки. Дъщери е имал повече. След това има четиринадесет жени , има много деца, а от Мария, една коптска робиня, има и син. Кръщава го триумфално Ибрахим, т.е. Авраам . При арабите, ако нямаш син, все едно си прокълнат. Предполагам, че са му се подигравали за това и е имал голям комплекс. Това дете също умира.  Няколко месеца след това умира и Мохамед. Това става в 632 година.  Явно на него не му е било съдено да намери пътя. Точно когато умира Ибрахим е имало слънчево затъмнение. За него слънчевото начало и на външен план и в личен план беше затворено. Затова арабите възприемат лунната година, те са свързани с полумесеца и лунните дванадесет месеца, лунните 354, а не 365 дни и така влизат в противоречие с природния цикъл. Колкото повече се развива ислямът, в толкова по-голямо противоречие влиза с космическия порядък, който е във връзка със Слънцето и с който се движи останалото човечество. Те упорито отчитат времето си от 622 година, от хиджрата или преместването от Мека в Медина, според тяхната лунна година.

Нещо друго важно за мохамеданството. Всяка година сме свидетели на поклонението хадж, което става в Мека. Какво представлява то и защо това е центърът на светилището на мюсюлманството? Там от незапомнени времена е имало едно място за поклонение, в което в една четиристенна сграда, висока колкото човешки ръст, е бил вграден един черен камък, който вероятно е метеорит. Мястото съществува много преди Мохамед и там са отивали хора да се кланят на Господ. Това място се нарича Кааба. Легендата разказва, че истинската Кааба е горе при Аллах като постройка, като светилище и е духовна. Ангелите се въртят около тази Кааба непрекъснато и това е дивно зрелище. Адам и Ева съзерцавали това дивно зрелище, но след като Адам съгрешил, това зрелище било забранено за тях. След като Адам се покаял, Аллах отново създал под облаците, т.е. не при него, друга Кааба, която била съзерцавана, но когато Адам умрял и тази Кааба изчезнала от погледа на хората. Тогава чрез Сит, Аллах създал нова Кааба долу на Земята, но потопът унищожил и нея, и най-накрая Авраам и сина му Измаил построили тази Кааба, която е в Мека, около която се събират  милиони мюсюлмани и се въртят обратно на часовниковата стрелка. Обикаля се седем пъти, тича се до два хълма, пие се вода от извора Замзам и се хвърлят камъни по дявола. Смята се, че всеки мюсюлманин е длъжен поне един път в живота си да отиде на този хадж. За всеки, който не е мюсюлманин, е забранено да стъпва там, а на Божи гроб всеки може да ходи, без значение какъв е. Преди Мохамед да организира исляма в система и да даде правилата за живот на мюсюлманите, всички араби са се кланяли към Йерусалим, защото са смятали, че там е обиталището на Бога. Когато той идва в Медина през 622 г., 2-3 години след това променя посоката на поклонението от Йерусалим, където е погребан Авраам, към Мека, защото оттам е единственият пророк на Аллах. Тогава окончателно е скъсана връзката с аврамическата традиция, а монотеизмът на Мохамед е лъжлив отблясък от монотеизма на юдеите. В него присъстват много от нещата, които ги има в християнството, но в крайно опростен и изкривен вид. Страшният съд, например, е не Второто пришествие на Христос и подреждането на кармата на хората, което сега тече, а една фаталистична обреченост, която ще осъди някои на вечни мъки в ада, а други на вечно блаженство и това ще е краят на света. В Корана се споменава също за Слово и Дух, но под слово се разбира писанието. Дават се учудващи по своята наивност обяснения, като това, че щом Исус се е хранил, няма как да е Бог. Самото съдържание на Корана и тълкуванията му са крайно примитивни. В сравнение с дълбините на християнството, за които се опитваме да говорим тук, ислямът наистина е примитивна религия, но днес тя расте и заплашва света. Мохамеданството ако не стигне до Христос, ще продължи да деградира и ИДИЛ е закономерен резултат от падението и свличането му към злото. Всеки ислямски духовник ще възрази, че между ИДИЛ и ислям няма знак на равенство. Вярно е, че нашите мюсюлмани нямат светоусещането на арабите и не могат да бъдат като тези, които обличат шахидските пояси, но ИДИЛ е именно закономерен резултат от свличането на исляма към злото. От доброто, което направи, когато възникна като контрамярка срещу Академията Гондишапур, сега отива към злото, но нека да намерим в това зло доброто. Защото знаем, че злото е най-ниската вибрация на доброто. Любовта в най-ниската си вибрация е формите на злото. Всъщност всичко е любов. Значи в Божия план и промисъл влиза и това, да я има като вариант и Ислямска Държава. ИДИЛ е само повод за мюсюлмани второ и трето поколение, живеещи в цивилизованите страни, да се взривяват и да убиват.  Както мохамеданството беше ракетата-носител за арабската душевност да свърши каквото трябва според Божия план, сега ИДИЛ е ракетата-носител за исляма да свърши каквото трябва като финал на мисията на Измаил. Измаил имаше мисията да даде дванадесет князе, както се казва в Стария завет, да даде многобройно потомство, да даде мохамеданството, арабския феномен, да даде Османската империя, която дойде като мутра да накаже българите за престъплението срещу богомилите. При възникването си арабският феномен беше градивен и с поглед към бъдещето, Османската империя беше мутрата с бухалката, която наказва за престъплението срещу богомилите, а ИДИЛ идва сега, за да накаже Европа, цялото човечество, тази цивилизация, която изобщо не е християнска. Това е цивилизация на егоизма, а не на онова вътрешно пространство, която пуска Христос, тя не владее ключа Давидов, тя си няма представа какво значи „Аз съм“, какво значи „избухнал“ Аз, какво значи „вътрешно пространство“.  Затова не може Западна Европа, Средна Европа, на които бяха дадени пет-шест века да станат флагман и да трасират пътя към Светия Дух и християнството , да не разпознаят Щайнер и Беинса Дуно като носители на Духа, и сега трябва да си плащат сметката. Арабите бяха спрени в началото на 8 век и Европа остана да се развива в спокойствие, след това турците стигнаха чак пред Виена, но Европа пак беше оставена, а сега ги пуснаха доброволно да нахлуят, когато ислямът е деградирал, намира се в крайна безпътица и в най-опасната си и деструктивна форма. Този ислям ражда чудовищата-камикадзета там, сред европейското население, след като са живели няколко поколения там! В Европа ужким няма среда за поява на ислямисти, но постоянно се появяват. Защо? ИДИЛ е катализаторът, който ги радикализира и ще продължава да го прави. Ако не е ИДИЛ, друго ще бъде измислено. В 9 век, в 879 година, в духовния свят над Средна Европа се срещнахатечението на Артур, носещо Христос, като Космически Образ и Слънчев Герой и насрещното му течението на Граала, носещо Спасителя като Брат на човеците. Срещнаха се Грааловият Христос и Артуровият Христос. Резултатът от срещата в Духовния свят на земен план беше появата на богомилството, като спасителен импулс за човечеството. Какво идва сега? Ариманическият отблясък на мохамеданството от Изток нахлува и се среща с Ариман на Запад. В 9 век Христос се срещна със Себе Си, а сега Ариман се среща със своето първо проявлвние в Духовния свят, а именно мохамеданството като религиозен импулс. Представяте ли си какво се събира в Европа и какво ѝ се готви на Европа! Какво лекарство ѝ трябва? Едно време е било дадено богомилството, а сега се дава нещо друго! Това е синтезът в аза между Антропософията и импулса на Учителя, като автентичен азов импулс, адекватен на християнството на Светия Дух. Ако Европа се отнесе към него както към богомилите, когато католическата църква е унищожила поне два милиона богомили, нищо добро не я чака! Заедно с ужаса, към Европа върви и спасението.

Тук ще трябва да си припомним притчата за „нечестния настойник“ от Евангелието на Лука, която Щайнер разглежда в лекцията си от 25.9.1909 г. в цикъла лекции върху „Евангелието на Лука“. Един господар  има настойник – човек, който му управлява имотите. Той е наклеветен пред него, че го краде и решава да го отстрани. Настойникът си мисли как да излезе от ситуацията, защото нито може да обработва земя, нито да проси и решава какво да направи, за да бъде приет от останалите, когато бъде изгонен. Извикал един от длъжниците и го попитал колко дължи на господаря. Онзи му отвърнал, че дължи 100 мери елей. Настойникът му сменил разписката, на която вече пишело, че дължи само петдесет. Така направил с всички длъжници на господаря си. Господарят като разбрал какво прави настойникът, вместо да го порицае, го похвалил, защото е постъпил досетливо. Как така? Настойникът краде, а господарят го хвали? Тук Щайнер уточнява, че интересно как, от 2000 години следващото изречение се превежда от всички погрешно. В Евангелието то гласи: „защото синовете на тоя свят в своя род са по-досетливи от синовете на светлината“, а би трябвало да се преведе като „защото синовете на тоя свят по своята същност са по-досетливи от синовете на светлината“.  Какво означава това? Синовете на този свят сме ние. Понеже живеем на този свят и не сме още синове на светлината, не сме станали Ангели и не сме посветени за да разбираме Божия промисъл, трябва да уредим живота си на земен план. Да се уредиш на земен план, означава да промениш отношението си към господаря. Настойникът променя отношението си към господаря, като прави компромис на длъжниците, за да може да разчита на тях, ако господарят го изгони. А господарят го хвали! Защо? Защото за да служи на господаря – в случая господар означава Христос за нас сега, – настойникът трябва да промени отношението си към господаря, т.е. към Христос адекватно на времето, защото настойникът е син на този свят и по своята същност е по-умен от Ангелите. Христос казва на хората, че не могат да служат на двама господари, на онзи, който сега трябва да влезе в сърцата им като нов Христов принцип и да ги тласне напред в развитието и на онзи, който досега книжниците са им проповядвали и който е пречка за това развитие. Силата стояща в основата на пречките е обозначена като Мамон. Управителят разбира, че с Мамон не може да се служи на двама господари.

 Как Щайнер конструира тази знаменателна лекция? В първата част на лекцията говори какво ново нещо е Антропософията и как естествознанието остава в принципа Отец. Когато не се служи адекватно на Христос и не се разпознае Антропософията като новата, адекватна на времето наука, човекът (настойникът) остава да служи на господаря по стария начин. Така служат църквите, представителите на официалната наука и т.н. – те не са адекватни на времето, остават в принципа Отец и не намират Сина. След като говори за естествознанието и Антропософията,  Щайнер преминава към притчата за нечестния настойник и я обяснява, но без да обяснява някои неща, както аз сега обяснявам. След това неусетно преминава към Буда и към Майтрейя, като за Майтрейя казва, че приемникът на Буда, т.е. днешният бодхисатва е добре познат на онези, които приемат Антропософията и ще дойде време когато ще говори по-подробно за него и ще съобщи името му. Щайнер никога не изпълнява обещанието си и не назовава името на бодхисатвата. Не го назовава защото не е трябвало. Тогава е казал така, защото е предполагал, че ще има възможност да каже името. Е, 90 години по-късно беше казано кой е. В тази лекция от 25.09.1909 г. Щайнер прави следното нещо: в началото говори за Антропософията, в края говори за бодхисатвата, а по средата с притчата за нечестния настойник прави синтез между двете, като казва, че ако човек не е като него, всъщност не е адекватен на времето, т.е. остава в принципа Отец и се превръща във враг на новото и на Христос. Тази лекция е една от лекциите, в които Щайнер по блестящ начин прави синтез – това, за което говорим от 2000-та година насам. Следователно, когато се съберат Антропософията и импулса на Бодхисатвата, се получава нещо,  което дава християнството на Светия Дух , дава азовия принцип, принципа „Аз съм“, който може да се обърне от позицията на Божествено същество и да каже: „Господи, Ти си по-голям от мене“. Само хора, които имат принципа „Аз съм“, могат да призоват Божествените същества да се намесят срещу ИДИЛ и всичко онова, което ще последва за Европа. Много скоростно хора трябва да дораснат до този синтез и то по правилния начин, за да се обърнат към Божествения свят да се намеси, защото ние се изправяме срещу клещите на двойния Ариман. Ние няма да се бием с мюсюлманите. Със забрани по законов ред също няма  да стане. Със забрани на бурки и тем подобни няма да стане. Това са палиативни средства. Тук става въпрос за това, че Европа е поставена пред радикалния избор или да намери пътя към синтеза между двата импулса, или да капитулира пред исляма, защото няма никаква защита. Едно време Духовният свят даде великия импулс на богомилите като защита от арабизма. Сега сме във времето на християнството на Светия Дух, до което трябва лично да се дорасне. Или Европа ще чуе какво ѝ се възвестява, или ще стане нещо с непредвидими последици. Ще ви кажа едно откровение от този месец, един нов нюанс към нещо важно, за което сме говорили в предни години. Това откровение гласи: крайният резултат на Божия промисъл не зависи от свободния избор на човека, но от свободния избор на човека зависят пътищата, по които ще се стигне до финалната цел. Дали ще пламне Европа, зависи от нас. Ние можем да се мобилизираме,  да станем съработници на Бога, можем да призовем Христос, Който има цялата власт на Небето и Земята и можем да преминем през това най-велико изпитание по по-лек начин. Необходима е, обаче, тотална промяна в азовото разбиране на човека. Днес човекът нищо не разбира от азовия принцип. Именно за това стоим пред този голям проблем. Вулкан ще го има, Юпитер ще го има, бъдещата Венера ще я има, обаче пътят дотам може да бъде извървян по най-различни начини. Той зависи от нас и започва отсега. За пръв път имаме възможност буквално да седнем и да вечеряме с Бога като равнопоставени. Необходимо е само да го допуснем в нашето пространство и Той ще застане срещу Ариман. Защото само Христос може да застане срещу Антихриста. В България сега отвсякъде, на много елементарно ниво се оплюва всичко българско. Сега българският народ може и да не изглежда много лицеприятно, защото е докаран до състояние да мисли само за битието поради експеримента на комунизма и последвалия безкраен преход. Те, разбира се, бяха съвсем заслужени поради неприемането на Беинса Дуно и престъпното отношение към една част от нашите сънародници. Но въпреки всичко, всеки българин носи вътре в себе си една много дълбока мъдрост. Защото Архангелът на българския народ – Архангел Рафаил, който от четирите мирови Архангела отговаря за Мистерията на Голгота, съдържа в себе си цялата мъдрост на света. Българският народ не вдига революции, с  изключение на Априлското въстание, защото тогава трябваше да си платим кръвния данък, за да може да има освобождение. Българският народ не вдига революции като другите народи, по простата причина, че е най-древният народ на Земята – той знае, че не революцията е важна, а еволюцията. Българският народ ще бъде запазен и ще еволюира. Той знае, че за правилното развитие не са необходими революции. Затова във февруарската лекция казах, че Бойко Борисов е много по-извисен дух от този, който е флагман на антиверопейците днес – Виктор Орбан. Орбан е степени под Бойко Борисов като мъдрост. Бойко е имал фундаментална роля в човешката еволюция в своя предишна инкарнация и тази мъдрост е заложена в него като личност. Българският народ няма да вдига революции като унгарци, поляци, чехи и т.н., защото това са млади народи. Те тепърва трябва да се доказват. Българите събират плода от цялото си развитие, трансформират го и излъчват хора, които да трасират пътищата напред и да сочат изхода за човечеството. За пореден път от българския народ се задава вярната посока и дано това бъде чуто от Европа, защото без него, пътят към крайната цел ще бъде много тъжен. Надявам се, че и в исляма ще се намери по някакъв начин път към Христос, поне за отделни хора, което напоследък виждаме да се случва. Но сега на изпитание са подложени европейските народи и по-точно средно- и западно европейските народи. Ние тук в България по чудодеен начин ще бъдем запазени, защото от България за пореден път се дава изхода за човечеството. Който има очи  – да види, който има уши – да чуе. Казах! 
Дир ID: 
Парола: Забравена парола
  Нов потребител

0.1045