mangurov.dir.bg

 
mangurov.dir.bg

 
Рейтинг: 3.00
(269)
Лекции 2019
Лекции 2017-2018
Лекции от сезон 2016-2017
Кратки видеотеми, направени за сайта "Здрав живот"
Лекции от сезон 2015-2016
Лекции от сезон 2014-2015
Vorträge in Deutsch
Файлове на лекции и книги на Д.Мангуров за сваляне и връзки
lectures in English
Lectures for reading
28 упражнения
Слънчеви лъчи
Лекции 2016-2017 за четене
Лекции 2015-2016 за четене
Лекции 2014-2015 за четене
Преводи на Щайнер и други антропософски автори
Фото Галерия
За контакти



Лекции 2015-2016 за четене / ПЛАНЪТ НА БОГА И СВОБОДНИЯТ ИЗБОР НА ЧОВЕКА

ПЛАНЪТ НА БОГА И СВОБОДНИЯТ ИЗБОР НА ЧОВЕКА
21.03.18 07:51
Лекция, изнесена от Димитър Мангуров на 29.05.2016 във Варна Текстът е свален и обработен от видеофайл и не е прегледан от лектора
 Молитва преди началото на лекцията: Господи Исусе Христе, молим Те, направи така, че потомците на Измаил да потърсят пътя към Теб! Амин!
 

Добре дошли на деветата ни среща от тази духовна година. Днешната ни среща е на тема „Планът на Бога и свободният избор на човека". В тези 15-16 години, в които изнасям лекции, сме говорили многократно по тези две направления в духовността, които вълнуват хората от много дълбока древност. Особено след идването на Христос, въпросът за това какъв е промисълът на Бога и как се вписва свободният избор на човека в този промисъл започва все повече да интересува хората. С настъпването на Петата културна епоха този въпрос излиза със страшна сила и всички сме свидетели днес, кой как разбира тази проблематика на тази степен на еволюцията. Люшкането е между два полюса – от тоталното пасивно подчинение на волята на Бога,  до пълното отричане изобщо на съществуването на Бог. Истината винаги е някъде по средата, защото крайностите никога не дават същностния отговор. За разлика от всички досегашни пъти, когато сме засягали тези теми, сега ще го направим по по-особен начин – през погледа на мохамеданството.  Отдавна усещам, че трябва да стигнем до тази тема предвид много големия устрем, с който ислямът тръгва по света да налага своя мироглед. Ние знаем, че след Поврата на времената на Христос Му се даде цялата власт на Небето и Земята. И след като имаме това фундаментално разбиране, съвсем ясно е, че и мохамеданството, което възникна в шести-седми век, е с разрешението на Господ Исус Христос. Естествено, че с възникването на този мощен религиозен духовен импулс се е целяло нещо. Какво се е целяло с него тогава, как се разви той и какво е промислил Бог сега за исляма, е без съмнение въпрос с огромна важност като виждаме какви ислямски маси народ се изсипаха в Европа, какви предстои да се изсипят, което ще бъде с непредвидими последици за европейското население. За да можем да си отговорим на въпроса какво се цели с това, на което сме се спирали няколко пъти в тази духовна година, днес, вниквайки в същността на мохамеданството, вероятно ще намерим и други отговори. Никога истината не е просто фрагментарна и единична, а трябва да бъде обхващана от различни гледни точки.

Когато тръгнем да търсим корените на мохамеданството, неминуемо ще стигнем до Авраам, а в известен смисъл и по-преди него. Връщайки се към Авраам, откриваме баща му Тара в Ур Халдейски. Той тръгва от града, взима със себе си своя внук Лот от другия си син Аран, Аврам и неговата жена Сара и тръгват към обетованата земя – Ханаан (Палестина). Обаче те не отиват директно там, а по на север от Ур Халдейски, където е разположен Харан и остават там. Тара, бащата на Аврам стои там до своята кончина на 205 годишна възраст. Изяснявали сме предни пъти какво означават така посочените в библията години живот на патриарсите и сега няма да го коментирам. Едва след това Господ се явява на Аврам, който е вече на седемдесет и пет години и се обръща с великото обещание за пръв път към човечеството, в което сочи към бъдещото спасение към Поврата на времената. Той му обещава, че от него ще излезе велик народ, ще бъде благословен той, Аврам и народът му, всички, които се отнасят добре към този народ също ще бъдат благословени, всички, които злословят срещу него ще бъдат от Господа прокълнати и всички народи ще получат благословение чрез този народ. Какво означава „благословение“ в духовността изобщо? Благо и словение, т.е. дава се някаква благодат от словото. Благо – дат – дава се благо. Благодат винаги означава реална, пряка връзка с духовния свят, адекватна на времето.

В това велико обещание, което е първото обещание пред човечеството за идването на Спасителя, фундаментално трасиращо пътя към Поврата на времената, обещание и към Аврам, който е на 75-годишна възраст, се казва, че той ще отиде  в тази обетована земя. Обетована означава обещана, даден му е обет от Бога. Аврам отива там, но по някое време има глад в Ханаан и се отправя към Египет. След като свършва гладът в Ханаан, той се връща обратно там и Бог пак му се явява и му обещава, че народът, който ще произлезе от него, ще бъде голям, могоброен, както е пясъкът в морето. По-късно Лот е отвлечен, Аврам тръгва след отвлеклите го неприятели и на връщане е посветен от Мелхиседек. Говорили сме кой е Мелхиседек, цар Селимски, не от баща и майка роден, аватар, който надига съвсем леко с това посвещение с хляба и виното, бъдещата Слънчева тайна,  която в Поврата на времената с идването на Господ щеше да се разкрие в пълната си сила пред човечеството. Мелхиседек не разкри тази тайна напълно на Аврам, защото религията на Аврам, на народа, който щеше да произлезе от него, щеше да бъде под лунния печат, по лунен начин да осъществява връзката с духовния свят. Но трябваше да бъде положено началото в Стария завет към постепенно повдигане на завесата към Слънчевата тайна, а това означава и повдигане на завесата към Троицата. Неслучайно той живее в дъбравата Мемре, собственикът на която е носил това име, който има двама братя, които, в Библията пише, са били съюзници на Аврам. Явно той е воювал заедно с тях. Тук ние за пръв път виждаме намек и за Троицата. Тези тримата живеят в тази дъбрава. Там Авраам е издигнал жертвеник и там се случва всичко, което щеше да последва по-нататък. Бог му се явява във видение нощем и му обещава, че ще има наследник , а потомците му ще бъдат като звездите. За пръв път след това обещание, че от него ще произлезе народ, от който ще има спасение за всички народи на Земята, вече има и конкретика, че той ще има наследник. Този наследник ще се появи малко по-късно, а самият избран народ ще тръгне да изпълнява своята задача по същество чак след като измине един дълъг период от 400 години на робство в Египет и изхода от него начело с Мойсей, и чак след това се формира религията или мирогледът на Стария завет, който представлява единобожието, т.е. религията на Яхве. Преди това, при Аврам и неговите наследници Исаак и Яков още го няма формиран мирогледът, който е в Стария завет –  монотеизмът  с единния Бог Яхве, който проговаря на Мойсей. Господ говори на Аврам, но Яхве още не е персонализиран. Имаме обещания, че този народ ще се появи,  чрез него ще има спасение за човечеството и това ще стане чрез син, който ще се роди на Аврам. Той стои десет години в Ханаан, в обетованата земя, след като е излязъл от Харан, става на осемдесет и пет години и още няма син. Тогава Сара, неговата жена, му предлага да влезе при слугинята ѝ, египтянката Агар, за да има син от нея. Обаче този син няма да бъде същностен син на Аврам, защото не е от Сара, а е от друга жена, от слугинята. Аврам, който, въпреки обещанието от Господ, че ще има син, от който ще произлезе многоброен народ, проявява слабост на вярата, влиза при слугинята, тя зачева и тогава започва да презира Сара, която толкова години не може да зачене. Сара е обидена, Агар бяга в пустинята, но Ангел Господен я връща, защото има промисъл и за нея, и за този, който ще излезе като коляно от Аврам. Казано ѝ е, че от нея също ще излезе син, от който ще произлезе многоброен народ. Този син, който ще се роди, ще бъде като диво магаре, което ще вдига ръка срещу всички и всички ще вдигат ръка срещу него. Агар се връща и на Аврам се ражда син, когото наричат Измаил, защото Господ така е казал. Аврам е вече на 99 години, когато Господ му се явява и му казва, че ще сключи завет с него. Казва му, че ще бъде баща на много народи, че дава на него и потомците му Ханаанската земя за вечно владение, а като знак за завета всички от мъжки пол трябва да бъдат обрязани. Господ му казва още, че отсега нататък името му вече ще бъде Авраам, а на жена му Сарра и отново му обещава син. За Измаил казва, че от него ще се родят дванадесет князе и голям народ ще произлезе от него. Авраам изпълнява обрязването на всички от мъжки пол, а след това е срещата му с тримата, които идват в дъбравата Мемре. Християнските теолози много са се изтормозили с тълкуването на тази среща, при която едновременно се говори за Господ в единствено число и едновременно за трима мъже. Ние знаем, че тези трима мъже са тримата Архангели, които според древноеврейското предание  са Михаил, Гавраил и Рафаил. Но едновременно се говори и единично като от Бог, сякаш той говори, но говори и в множествено число. Тези трима мъже, които са Архангели и Авраам сякаш ги вижда с физическите си очи, защото все още тази способност я е имало, те са като някакво отражение, някакво представителство на Троицата на Земята. Виждаме тримата мъже, които в дъбравата Мемре са като някакво своеобразно духовно родство, родствена общност и помагат на Авраам за освобождаването на Лот. След това се появяват тримата Архангели. Авраам, преди да отиде в дъбравата  Мемре, е издигнал жертвеници на три места по пътя си в Сихем и във Ветил. Жертвеник означава начин за осъществяване на връзка с Бога. Дъбравите по принцип са такова природно място, където не обитават хора, особено в онези времена, когато хората са били по-малобройни по Земята. Знаем, че природните духове много обичат да бъдат в такива места, където няма хора. И съответно, ако човек е там и изпълнява съответните ритуали, връзката с тези духове и изобщо с духовния свят много по-лесно може да се осъществи. Господ, чрез тримата Архангели, също му обещава, че ще му се роди син и от него ще произлезе народ, от който ще има благословение за цялото човечество. Това е второто велико обещание, което Авраам получава като бъдещо спасение. Едно са обещанията за син, както казахме на няколко пъти, а това е второто възлово обещание за създаването на благословения народ, чрез който ще се спасят всички племена на Земята. Тук виждаме, че Авраам не само контактува директно с представители на Божествения свят, ами даже им дава угощение и те сядат и се хранят с него. Естествено тук става въпрос за неща, които се случват едновременно на сетивен и свръхсетивен план. Неслучайно те са наречени „мъже“, защото в Стария завет на две-три места пише, че когато се явяват Ангели, т.е. същества от Духовния свят, се явяват като мъже, когато са от Архангелска йерархия. Значи Архангелите са такива същества, които при явяване на хората, които притежават ясновидство, се явяват като мъже. Именно трима мъже идват при Авраам, който все още е можел да вижда духовете сякаш с физическите си очи. При това угощение те сядат и започват да се хранят заедно и това е описано като нещо пищно. Божествени същества и човекът сядат и започват да споделят обща трапеза. Тук имаме повдигане към Слънчевата тайна и още по-явно към Троицата, когато Словото щеше да стане плът, да стане човек и Божественото да премине през смърт и възкресение и да намери пътя към хората, към промяната на природата на хората. И не само това. На Авраам се възвестява, че Бог не може да скрие от чадото си своя промисъл  за бъдещата съдба на градовете Содом и Гомор и последва „пазарлъкът“ между Авраам и Господ за спасяване на хората от тези  градове. Не само има обща трапеза, а вече Авраам може да бъде като съработник на Бога, на когото се дава възможност да вниква в плановете на Бога. Следователно това са две фундаментално важни крачки в човешката история  – от една страна, човекът сяда с Бога като равнопоставен (това е зародишът на свободната воля), и второ – Бог може да разкрива промисъла си занапред. Нали това ни е темата! Ето я зората на това, което чакаше човечеството и с идването на Христос и човекоставането Му да се превърне във факт.

Главното качество на Авраам е неговото бащинство. Тринадесет години след като се ражда Измаил и Авраам е на 99 години, е срещата с Архангелите и обещанието за раждането на Исаак, който тогава е назован по име. Сарра и Авраам не вярват, че като са на такава преклонна възраст ще им се роди  син и Авраам се моли на Господ да му запази поне Измаил. Обещанието е, че той ще бъде запазен и от него също ще произлезе велик народ. Тринадесет години след раждането на Измаил, се ражда Исаак, истинският син, синът в абсолютния смисъл на думата. Какво означава това? Измаил се ражда преди зараждането на идеята за Троицата при Авраам и преди Аврам да се превърне в Авраам. При срещата с тримата Архангели, те му казват, че ще има син, ще стане баща на много народи и ще се казва Авраам, което означава „баща на много народи“. А Сара ще се казва Сарра, което означава „княгиня“ или „царица“ . Това представлява своеобразно посвещение. Винаги, когато се сменя името на даден човек, това означава вид посвещение.  Главното качество на Исаак е синовността. А Измаил се ражда преди да се зароди идеята за Троицата и властва монотеизмът. Той не е синът в смисъла, който щеше да бъде вложен в Евангелието на Йоан за Исус като единородния син на Бога. Когато говорим за син в абсолютния смисъл на думата, това е Исаак, обещаният, от който ще произлезе народът, чрез който ще бъдат спасени всички човешки същества. Тук има своеобразно повторение на проявлението на Отец чрез Сина, а след това и чрез Светия Дух. Започва преходът от Авраам, от бащинството, към сина Исаак, който е олицетворение на синовността, на Принципа Син. От Исаак щяха да се родят Исав и Яков, а от Яков щяха да тръгнат дванадесетте колена. Това е Принципът Свети Дух, размножаването на съществата и даряването им с отделно съзнание. Оттам нататък в Стария завет беше повдигната завесата към Троицата, беше заложена откритостта на Стария завет към троичността и това се пренесе към тези, които са наречени Авраам, Исаак и Яков. Даже и в Новия завет има позоваване на няколко пъти на тази тройка, дори и от Христос. Тройката Архангели беше някакъв отблясък от Троицата и нейно представителство на Земята. Идеята за Троицата, за  Отец, Син и Свети Дух премина след това според кръвнородовия принцип, обещан от Единния Господ, към Авраам, Исаак и Яков. Естествено Исаак не беше сина в онзи смисъл, в който щеше да се изяви Самият Христос, когато слезе на Земята, но той беше предчувствието за жертвата, която щеше да последва. Неслучайно, когато Господ каза на Авраам да вземе сина си със себе си, да отиде на хълма Мория и да го принесе в жертва, той беше готов да го направи, но Господ го спря и му каза да принесе в жертва овена. Толкова години го е чакал и вдига ножа! Това е такава вяра! Тогава Господ се заклева, че ще благослови и умножи семето на Авраам и чрез него ще бъдат благословени всички земни народи. Три фундаментални обещания има в началните глави на Стария завет. Той започва с грандиозната картина на сътворението на света и човечеството и веднага след това цялото повествование се стеснява. Оттам нататък е цялата история на еврейския народ и след трите обещания и раждането на сина, тръгва преходът към синовността.

                Измаил се присмива на Исаак след като спират да го кърмят и Сарра иска от Авраам да ги изгони заедно с майка му Агар. Те тръгват, заблуждават се в пустинята и там Ангел ги закриля от глад и жажда. С две изречения се споменава, че Измаил пораства и си взима жена от египетската земя. След това в повествованието нищо не е казано за него до момента на смъртта на Авраам, когато Исаак и Измаил са на погребението на баща си. Не са посочени дванадесетте князе, които тръгват от Измаил, но от различните племена, които се споменават, може да заключим, че това са племената, от които произлизат арабите.

Авраам е имал още една жена – Хетура, от която също е имал потомци, но те не са важни за развитието. Акцентът е върху тези две линии – Авраам-Исаак, която щеше да доведе до Исус и втората, Авраам-Измаил, която щеше да доведе до Мека и Мохамед. Едната в Ерусалим, другата – в Мека. Знаем, че линията, която вървеше през Авраам и Исаак, трябваше да мине през три пъти по 14 поколения и ако обърнем внимание на последната третина, която е от вавилонския плен до Исус, са не 14, а 13 поколения, Исус е тринадесетият. Като че ли сметката не е вярна за 42 поколения. Четиридесет и вторият е самият Христос, защото тази линия от Авраам надолу преминава през смърт и възкресение по родов принцип, с раждането на син от бащата. Такива са и изброяванията в светите писания – Авраам роди Исаак  и т.н., все по мъжка линия. Исаак не преживява действителна смърт и възкресение. Той преживява, така да се каже, духовна смърт и възкресение там горе на планината в земята Мория, но това за него си беше чисто посвещение и той можа да се превърне в олицетворение на синовността в Стария завет, в предчувствие за Поврата на времената и идването на Господ. Той действително преживя посвещение там. Родовата линия върви през тези четиридесет и едно поколения надолу и преминаването през смърт и възкресение беше умирането на бащата и раждането на сина. Принципът Отец – Син върви през поколенията. Когато стигаме до последната четиринадесетица, виждаме, че Исус няма наследници и изведнъж всичко прекъсва до четиридесет и първото поколение. Размножаването по телесния, по кръвния път приключва. Кой е четиридесет и вторият в цялата верига? Самият Христос, Който стана човек, премина през смърт и възкресение и възкръсвайки от гроба с фантома, промени човешката природа изцяло. Родовият принцип, това, че бащата трябва да премине през смърт и да се новороди в сина,  се променя. Това вече нямаше да става директно по кръвен път, а се роди една нова общност, при която всеки човек долу на Земята, без значение на кого е син или дъщеря, защото принципът Авраам вече няма никакво значение ако се осъществи лична връзка с тялото на възкръсналия фантом, формира тази общност около Христос, която се нарича църква. Следователно, той може да се причести с това тяло и да формира общност около Христос от качествено нов тип. Онова, което беше преди, спря да действа при Исус и при Христос се осъществи скок в друга човешка природа. Това е радикална промяна в човешката природа.

Преди това еврейството вървеше надолу и строгият закон на Мойсей, получен под формата на Десетте Божии заповеди се спазваше по принудителен начин, наложен на еврейския народ. Колкото повече човечеството вървеше от загубата на ясновидството към земния план, толкова повече силата, която имаше старозаветният мироглед, вървеше към преобразуването му в писание. Някъде около 5 в.пр.Хр, след вавилонския плен, великият реформатор Ездра започва да събира всички предания, които съществуват отпреди него и да ги записва. Така постепенно той и Неемия оформиха книгата, която ни е позната като Стария завет. Това беше много дълъг процес, който завърши чак в края на 1 век след Христа. Казвам тези неща, защото после ще направим много интересни връзки. Оттогава еврейският мироглед започна да се превръща в писания и когато стигаме във 2 в. пр.Хр. до Макавеите, книжниците които бяха се нароили на базата на писанието, бяха вече изключително много. Вървеше се от прекия контакт на Авраам с тримата Архангели и Бог, през Мойсей, през Илия, Соломон и т.н., докато стигаме до книжниците. Когато дойде Повратът на времената, Христос се изправи пред книжниците, фарисеите и садукеите. Всички те се мъчеха да тълкуват писанията. Преди, когато бяха времената на пророците, всички те започваха с думите „Така казва Господ!“. А книжниците се опитваха да тълкуват писанията, защото никой от тях нямаше контакт с Господ. Под „Господ“ разбирайте различното ниво на контакт, което са имали с Духовния свят. Например, вдигането на Яков е до петото небе, т.е. той достига до Елохимите. Колкото по-надолу върви човечеството, контактите стигат до Архангелите,  до Ангелите и накрая се стига до навлизането на низшите същества в духовния живот и знаем как Исус се сблъска с тройния проблем при есеите, езичеството и юдаизма, за драматичния разговор с майка му и т.н., описани в „Петото евангелие“ от Щайнер. В края на 1-ви век, след като Соломоновият храм отдавна е бил разрушен в 66 г. от римските легиони на Тит и евреите са разпръснати, се събират старейшините им и оформят този вариант на Стария завет, като тяхната претенция е била, че всяка дума в него е боговдъхновена и истинна. Него след това християните превеждат и колкото повече се превежда на съвременните езици, толкова повече духът на еврейския език изчезва от там. Духът изчезва и от Евангелията, написани на елински, с изключение на Матеевото, което е на еврейски, а накрая ще говорим и за една притча, в която Щайнер разяснява една дума, за която в продължение на толкова векове не са се досетили, че има съвсем друго значение.

Родовата линия от Авраам и Исаак стигна до Исус и Христос и виждаме, как това е проследено в Старозаветната книга, а другата линия вървеше в посока към Мека. Преди да стигнем до другата линия, трябва да разгледаме нещо много съществено от християнството, защото, в началото споменах за това с какво ще се сблъска сега християнството, когато прииждат тълпите мигранти. Да видим с какво се е сблъсквало преди, с какво по-късно  и сега с какво се сблъскваме, защото ислямът също търпи развитие. За да можем да разберем как да реагираме на всичко това, трябва да се потопим малко по-дълбоко в същността на християнството – в това, че „Словото стана плът“.  Знаем, че началото на Евнагелието на Йоан започва с „В началото беше Словото, и Словото беше у Бога и Бог  беше Словото“. „В началото беше Словото“ говори за вечност. Синът, Единородният Син, Абсолютният Син пребивава във вечността и там няма никаква динамика. Следващата фраза, обаче, „И Словото беше у Бога“  е учудващо как е била превеждана две хиляди години неправилно. Предлогът е „при“, „И Словото беше при Бога“. „При Бога“ означава „аз и ти“. Значи, в тези първи две фрази на Евангелието на Йоан“, които ни дават самата същност на Сина, имаме две фундаментални качества – едното е вечност – „В началото беше Словото“ , и другото е „Словото беше при Бога“ – т.е. имаме две същества, в които едното – Словото – тръгва и изучава безкрайната вечност, която е Отец. Отец е любов и за да може да съществува любовта, трябва да има „ти и аз“. Ако няма „ти и аз“, никога няма любов. За да я има любовта, обаче, трябва да я има свободата на избора тази любов да се сподели с някого. Отец е абсолютно свободен и решава да има Син, който е от самата Вечност – неговото лоно, и това е принципът вечност. Но едновременно Синът стои при Бога и Отец дава възможност на Сина да го изучава колкото си иска. Това, което в 4 век на Никейския събор беше записано в Символа на вярата на християнството като Единосъщен на Бога, означава принципа вечност. Българите, за разлика от останалите народи, изковаха думата подобносъщен, защото нашето християнство е получено от апостол Павел, чието обръщение към филипяните е във Филипопол, днешния Пловдив  и тракийката Лидия е първата посветена от Павел на европейския континент на брега на р.Марица, и от апостол Андрей Първозвани, който пръв разпозна Господ след Йоан Кръстител. Какви хора са идвали по българските земи! Подобносъщен е бил терминът, с който се е определял Синът и такова е било веруюто на българите, включително в Юстинияна прима или Охридската архиепископия, но сега няма да говоря за това как християнството се е развило по нашите земи, защото доста сме говорили преди. Това е съществувало докато е било унищожено от т.нар. православие или византийското християнство, което е нямало нищо общо с нашето християнство. Тази изключителна дума е съществувала и откъде ли са я знаели? Най-вероятно от Павел, защото след малко ще стигнем до едни изречения на Павел, които ги няма в Евангелията, а ги има в Посланието към евреите и неслучайно е към тях. Подобносъщен едновременно означава „същен“ във вечността, а „подобно“ означава това, което Щайнер говори в една ранна лекция в 1905 г., че субстанцията на Сина, когато е създаден, е еднаква с тази на Отца, но животът на Сина е различен от живота на първия Логос. Първият Логос създава втория Логос, т.е. Отец създава Сина и субстанцията на Сина е еднаква с тази на Отца, но животът му е различен. Ето ги двете начала. Едното е единно – вечността, а другото е различният живот. Има разлика, вече има „ти и аз“. Иначе няма никакъв смисъл, иначе Бог-Отец остава трансцедентен, никога няма да има никакъв шанс за хората да го опознаят и никаква Мистерия на Голгота не е нужна, ако я няма изначалната постановка между принципите Отец и Син. Отношенията между тях не са формирани за цялата вечност да са едни и същи завинаги, а търпят промяна. По-вълнуващо нещо от това няма, защото ако осъзнаем тази постановка на въпроса, това означава, че ние можем чрез Сина да изучим целия Отец в цялата вечност. Това, което дава Христос, което дава мирогледът на християнството е такова, че ни дарява свободния избор, с който човек може да се докосва до промисъла на Бога, до всички възможни нива, т.е. до целия Отец, самият който, обаче, е неизследваем. Да, но да се „гмурнеш“, да тръгнеш по този път, в тези дълбоки води, да тръгнеш към тези големи върхове и да изучаваш Бога е възможно днес с християнството на Светия Дух, както никога досега в човешката история. И затова Христос казва, че ние хората можем да извършваме много по-големи чудеса от Него и ще стигнем до това към края на нашата лекция.

Павел казва едни думи в Посланието към евреите е пета глава стих 7-8: „Той, Христос, в дните на плътта си, като принесе със силен вик и със сълзи молитви и молби на Оногова, който можеше да го избави от смърт, и като биде чут поради благоволението си, ако и да беше Син, пак се научи на послушание чрез това, което претърпя и като се усъвършенства, стана причина за вечно спасение за всички, които са му послушни.“ А сега де!? Неслучайно това го прочетох точно. Сверил съм превода на евангелистите и синодалния българския превод от 1925 година, малко съм компилирал нещата, който иска да го потърси и да види как е точно. Тук имаме две изключително важни неща. От една страна, че Христос беше чут и второто е, че Той, а̀ко и да беше Син по благоволение, пак се научи на послушание и се усъвършенства и вече хората чрез него могат да бъдат спасени. Тези думи никъде в четирите Евангелия ги няма в този смисъл. Павел откъде ли ги е знаел? Павел е този, който имаше среща с етерния Христос, с възкръсналия Христос, и то в будно дневно съзнание. Никой не е имал такава среща с Него. Павел знаеше много. От какви източници той е могъл да напише послание точно към евреите, които бяха богоизбраният народ, да им каже точно тези изречения? Посланието към евреите  е пълно с неща, които са от радикална важност. Но сега извеждаме точно тази фраза. Какво означава, че Той беше чут? Чут беше, защото когато е в Гетсиманската градина и това е може би най-великият миг в човешката история, когато се решаваше въпросът за свободния избор и цялата следваща еволюция на човека, Той е на границата на разпад на физическото Си тяло…. В момента ми се потвърди нещо, което досега знаех само като прочетено отнякъде и съм много благодарен за това! Христос, когато е пратен от Отца си  да премине през смърт и възкресение, както знаем от Евангелията, е знаел и е предупреждавал апостолите, че „този храм ще бъде разрушен и след три дни ще го съградя отново“, знаел е, че ще мине през смърт и възкресение. Какво не е знаел Той? Не е знаел, че изтощението на физическото Му тяло, което е инструментът, за да има смърт и възкресение, защото иначе няма как да има възкресение на фантома на физическото тяло, ще стигне до разпадане от изгарянето, на което е подложено от този Макрокосмически Аз за двете години и няколко месеца в него. В Гетсиманската градина Христос се изправя пред великото неизвестно. Той е знаел, че ще мине през смърт и възкресение, но изведнъж се изправя пред нещо необяснимо за Него – че Той ще се разпадне преди да бъде закован на кръста. Как тогава ще изпълни Божията повеля?! Това е дълбоко неразбираемо за Него в този момент. За думите, с които иска „чашата да ме отмине“, Щайнер дава едно тълкувание. Могат да се дадат и други тълкувания на тези думи.  „Чашата“ е великото неизвестно, което предстоеше пред Христос и то не относно смъртта и възкресението, а за това как Той ще заведе тялото Си до кръста. Как ще се справи с това дълбоко неизвестно последно изпитание, Го кара точно там да се обърне към Отца Си с думите „Отче мой“, с които никога не се е обръщал към Него през трите години, когато е на Земята. Тук синовното чувство на Христос към Отец се издига до неподозирани висини. Онова, което го има като смирение  от Исаак под ножа на Авраам, тук се издига до максимално великото смирение, което може да има от едно същество – „Да бъде Твоята воля!“. Какво означава тук „Да бъде Твоята воля“? Това означава: Аз не знам как ще се справя с това предизвикателство, как да заведа тялото Си догоре до кръста и се оставям напълно в Твоята воля, защото знам, че Ти Си Любов! Каквото и да се случи на човека-християнин, дори и най-великите изпитания, той трябва да има фундаменталното чувство, че Великата воля Божия, която е Любов, властва над всичко в света. Това може да го имат в този смисъл само християните. Забележете, кой казва това? Казва го едно Божествено същество, каквото е Христос. Тук имаме и третата фраза от началото на Евангелието на Йоан: „И Словото беше Бог“. Първо имаме вечността, после динамиката и след това се потвърждава, че единородният Син беше Бог . Защо се потвърждава това? Защото тук ще се издигнем до едно още по-могъщо разбиране на християнството, свързано със свободния избор и с божествеността.  Христос казва „Отец ми е повече от мене“. Кой го казва? Едно Божествено същество. Само Божествено същество, осъзнаващо своята божественост може да заяви „Отец ми е повече от мене“. Всеки един от нас би могъл да възрази, че знае, че Отец е повече от него и всеки би могъл да каже това. Не е така! Ако човек изрече тези думи, това е чисто богохулство и проява на нечинопочитание. Защо? Хората работят не с Аза си, който е същността, която ги прави божествени, а със сянката на Аза си от Елохимите, с неиндивидуализирания аз и това е отражението на онзи Аз под формата на нисшия аз на човека.  Днес хората работят с нисшия си аз. Всички знаем, че това е така и затова имаме абстрактно мислене. Когато един човек каже от позицията на този аз „Отец ми е повече от мен“, той се поставя в ситуация, все едно е Божествено същество, което работи с онзи Аз, който трябва да има и който му дава правата на Божествено същество, което може да каже тези думи. Но когато от позицията на нисшия аз се каже „Отец ми е повече от мене“, това е богохулство, защото човекът не е Божественото същество, което е достигнало до истинското преживяване на „Аз съм“. Само човек, в който има избухване и индивидуализация на Аза, може да каже „Отец ми е повече от мен“ – заявявам това много точно и се надявам добре да бъда разбран. Написал съм го и в книгата си „Пътят към Аза“. Там съм написал неща, които могат да прозвучат на някой съвсем смахнато, но моето преживяване беше, че не просто аз съм Божествено същество, не просто съм равен с Бога, а аз съм самият Бог-Отец. Представете си какво преживяване е това! Или съм за лудницата, или е дълбоко богохулство и нечинопочитание, или е нещо трето. Кое е то? Какво направи възможно едно човешко същество да има такова преживяване, което вече се доближава до другите думи на Христос, Който казва „Аз и Отец ми едно сме“, т.е. аз и Той сме едно и също, т.е. аз съм все едно Бог-Отец , въпреки, че го има и динамичният аспект – „аз и ти“ – между Сина и Отца? Ето този акт на абсолютно максималното смирение в Гетсиманската градина: „Да бъде Твоята Воля“, което е едновременно нефаталистично подчинение на Волята Божия, но го има и динамичният аспект. Христос всъщност казва: „Отче, направи през мен това, което наистина си промислил – аз ти разрешавам“, т.е. направи така, че тялото ми наистина да стигне до горе каквото и да ми коства това, дори и да мина през тази „чаша“, защото чашата да бъдеш неразбран и изоставен от апостолите, както Щайнер казва, е по-малката „чаша“. По-голямата „чаша“ е, че Той се оставя максимално на Бог да прави каквото иска с него. Това е много по-дълбоко разбиране на християнството. Това води до там, че можа да бъде чут, както казва Павел, и дойде Ангелът Видар  да му влее в етерното тяло етерност, за да може да оживее, да стегне физическото Си тяло и да стигне до Голгота. Но едновременно и „Той се научи на послушание“ , казва Павел, научи нещо, усъвършенства се и благодарение на това хората могат да бъдат спасени  по-късно.  Христос  направи максимално отдаване на Волята Божия  – запомнете много точно този термин, защото „ислям“ означава „отдаване на Бога“. Отдаването на Бога, което направи Христос в Гетсиманската градина, е еталонът, първообразът на абсолютното отдаване на Бога, което изобщо може да съществува където и да било, от когото и да било, защото това е отдаването на Отца от Самия Единороден Син. С това отдаване той приложи всички Божествени закони, приложи всичко, което може да бъде поискано от Бога от Него. Това се случи на физически план, когато Той почти се разпада и когато трябва да мобилизира цялата воля на физическото тяло на Исус – човека и да се подчини на Волята Божия в динамичен аспект, а не фаталистично, че Бог ще си направи каквото трябва – нищо подобно! Иначе няма свобода! Той съзнава,че има промисъл на Бога, но не знае какъв точно е. Знае, че трябва да премине и през това последно изпитание. Отец Му предоставя свободния избор – да избере да Му се подчини – изборът на пълното послушание. Тук е кулминацията и затова Беинса Дуно казва, че в Гетсиманската градина на Христос Му се разкри цялото минало, а на Кръста, след този избор за послушание, Му се разкри целият Божи план за бъдещето, т.е му се разкри всичко. Планът на Бога може да бъде разкрит само на хора, които имат индивидуализиран Аз. Това става постепенно, това е вечно разкриване, вечно пътешествие и няма по-вълнуващо нещо от него! Смисълът на човешкия живот е в това. Затова апостол Павел казва „Не аз, а Христос в мен“. Когато имах онова преживяване, когато стигнах до „Аз съм самия Бог Отец“, „асансьорът“, който ме издигна до това преживяване, беше именно Христовият Аз. Когато Христос слиза от Троицата, Той преминава през субстанцията, която е от Елохимите и всеки от нас трябва да я индивидуализира. Христос е носен от Елохимите когато влезе в Исус, те присъстваха в цялата тази мистерия и субстанцията им след това беше пронизана от Христовия Аз, преминал през смърт и възкресение, през послушанието, през промяната на отношенията в Троицата между Отец и Син. Стана възможно идването на Светия Дух в човека, стана възможно Троицата да заживее в човека по нов начин, който никога не е бил възможен. Именно Христовият Аз беше този, който благодарение на елиминиране в този момент на нисшия ми аз ме закачи за висшия Аз и издигна като „асансьор“ висшия ми Аз. Това не е Манас, защото Манас е превърнатото в дух астрално тяло – това е самият ми Аз. Става дума за това, че индивидуализираният Аз от Елохимите, пронизан от „асансьора“ Христос, от неговия Макрокосмически Аз, издига човека догоре, до преживяването, че той е самият Бог-Отец. Нищо друго не може да заведе човека при Отца, за да има такова генерално преживяване. Но за да не полудее след това, трябва да го има дългият път на изучаването на Христос, защото оттам-нататък започва великото пътешествие „Не аз, а Христос в мен“, т.е. не егото, а Христос да работи в човека, за да може да му бъде позволено да изучава Отец. В християнството въпросът за послушанието, за отдаването на Волята Божия, за свободния избор имат такива дълбоки нива, без чието разбиране влизаме в едни храсталаци, в които гадаем с човешки ум по тези абсолютно основополагащи въпроси на християнството, с които в действителност беше променена и човешката ни природа. Ако не познаваме тези принципи, тази промяна в християнството, ние не знаем с какво разполагаме. Тогава никога няма да можем да станем съработници на Бога, за което ни беше отворена пролука още в Стария завет, а с идването на Светия Дух на Петдесятница, пред нас вече е постлан пътя за това. Това означават думите в Откровението на Йоан: „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене“  Трябва само да отворим на Христос да влезе, когато почука на аза ни.

 Христос изпълни това, за което дойде на Земята и християнството стартира с всичките разклонения, търсения и т.н. Да хвърлим поглед към другия път, водещ към Мека – от Авраам, през Измаил до Мохамед в Мека.Ще спомена някои известни неща, а след това ще навлезем по същество в мохамеданството. В 570 или 571 година се ражда Мохамед в племето на корайшите в Мека, което е от потомците на Измаил, т.е. Мохамед наистина е пряк потомък през много поколения на Измаил – онзи, който се роди преди чрез Исаак да се прояви принципът на Троицата. Пътят към Исаак беше постлан чрез Троицата, а Измаил се роди преди това, тринадесет години по-рано, когато за Троицата  още нямаше индикации.

Когато се ражда Мохамед, Мека е богат град, важен търговски център, през който минават пътищата на керваните. Баща му умира още преди раждането му, а когато е на 6-годишна възраст, умира и майка му. Отгледан е от роднини. Той е момче, настроено по-мистично и е обичал да се усамотява. Когато поотраснал, станал водач на кервани и тогава, може би, е общувал с евреи. Знаем, че евреите са разселени навсякъде, след като Тит разрушава Йерусалимския храм, включително и по онези  земи, а в шести век, когато Мохамед е на 25 години, в 595 година, когато се жени, там е имало вече и християни. Те са били от гностиците и от несторианците и са имали особени възгледи за християнството. Както знаете, възгледите за християнството са били доста разнообразни в първите векове и канонът не е бил това, което е днес. Мохамед се жени някъде около 595 година за една богата 40-годишна вдовица – Хатидже. Тя е вдовица на богат търговец, имала е кервани с камили и Мохамед е работил там преди това. Обичал я е много, тя е била красавица. Раждат му се 4 дъщери. Раждат му се и синове, които умират много рано. Любимата му дъщеря е Фатиме. В 610 година, на 40-годишна възраст, Мохамед е призован. Оттам започва историята на мохамеданството. Той обичал да се усамотява в планината Хира. А планина означава място, където няма хора, където връзката с духовния свят може да е по-лесна и да се изпадне в по-мистично настроение. Там му се явява, казва той, Ангелът Джибрил, разтваря пред него звездната писменост или казано духовнонаучно получава имагинации, и му казва “Чети!“. В продължение на 22 години  – от 610 до  632 година, когато умира през месец юни на шестдесет и две години, му се дава писанието – Корана. Имам Корана, занимавал съм се с него, но не чак подробно с целия, защото е кошмарен за четене. Ще се опитам да изложа основния смисъл на това учение. Състои се от 144 сури (глави), като всяка сура е от отделни аяти и една сура, носеща някакво име, може да има повече от двеста аята или изречения. Мохамед казва, че през тези 22 години, накъдето и да се е обърнел, винаги е виждал могъщата фигура на Ангела Джибрил, която се извисява чак в небесата, и че той му диктувал тези сури. Дълбоко се съмнявам този Ангел Джибрил да е Архангел Гавраил, който съобщава благата вест на Мария в Евангелието на Лука, както е дадено в началото на Корана като съответствие между известните ни имена и имената  в Корана. Там е посочено, че Мойсей е Муса, Исус е Иса, съответно Гавраил е Джибрил. Направо мога да кажа, че за Джибрил това не е така.

Сурите на Мохамед са записани от други хора, тъй като той е неграмотен.  Първите сури на Мохамед, когато той живее в Мека, действат в него с някаква стихийна сила и той бърза по някакъв начин да бъдат запечатани в текст, като те преминават през неговото арабско светоусещане. В Европа хората имат съвсем друга природа и възприемане на човека и околния свят от това, което е в Арабския полуостров. Тези сури преминават през светоусещането, през природата на Мохамед  и така биват излагани. Който започне да чете Корана, ще види, че първа сура е в края на Корана и всичко започва отзад напред, като са се опитвали с течение на времето да ги подреждат хронологично, според това дали са от Мека или Медина. Затова тези, които са уж първи, са в края на Корана. Тези сури са кратки и съдържат наистина мощна сила и голям възторг. Без съмнение Мохамед има духовни опитности. А вече при мединските сури има безкрайни повторения, за правила, закони и пр. – дават се напътствия едва ли не за ежедневните действия на човека и са ужасни за четене от съвременния човек. Има огромна разлика между сурите от пребиваването на Мохамед в Мека и тези от пребиваването му в Медина. Около 621 година  той отива към град Таиф – наименованията на градовете могат да се различават в различните  източници – където той иска да благовества на хората какви опитности има. Те не го приемат, присмиват му се и той, дълбоко огорчен, отива в пустинята и казва, че там бива обграден от тълпа джинове. Какви са съществата, с които контактува той?

 В Корана, според ислямския мироглед, йерархичността на съзнателните съществата  е на три реда. Най-долу са хората, след това са джиновете или духовете, а всъщност това са природните духове, след това са ангелите и най-отгоре е самият Аллах. Това е цялата йерархичност в исляма. В отделните сури могат да бъдат намерени детайли от духовните преживявания на Мохамед. Но, пак казвам, изучаването на Корана е страшно сложно, защото, особено за съвременния европейски човек, стилистиката, чрез която се изразява душевността на Мохамед и са изложени сурите, е дълбоко чужда. Но ние трябва да знаем какво е отразено там, защото всичко това идва към нас. То се вписва в Европа и тепърва ще се вписва с още по-големи мащаби. Срещу какво се изправяме, тогава и сега? Как са реагирали тогава и как ще реагираме сега? Първо трябва да поставим диагнозата, а после да търсим лекарството.                                                                                                                

Мохамед казва, че е обграден от тълпа джинове, които, когато той започва да се моли и изказва словата на дивния Коран, които му говори Аллах, били застинали целите в слух и не помръднали. Тези джинове представляват природни духове. Джиновете са описани в Корана като същества от огнена субстанция, но бездимна и имат въздушна и огнена същност. Вероятно говори за силфи и саламандри. А Ангелите са различни видове, като главният за него е Джибрил, който му диктува целия Коран. Мохамед е имал връзка с тези джинове, затова можем да кажем, че той има такива преживявания. Но най-зрелищното преживяване е знаменитото нощно пътуване или възнесение. В Корана в сура 17 се говори за нощното възнасяне. Какво се случва там? Наистина е интересно и важно, с много важен акцент. Неслучайно обръщам внимание само на тези неща. Докато Мохамед спи в Мека, идва Ангелът Джибрил. Това става веднага след срещата с джиновете, която е към края на 621 г. и началото на 622 г. Мохамед се събужда и Джибрил му казва да тръгне с него. Той тръгва, качва се на коня Ал Бурак (Бурака), а бял кон в Апокалипсиса на Йоан означава просветлен ум, т.е. без никакво съмнение тук става въпрос за духовна опитност и за претенция за просветлен ум. С някаква фантастична скорост бива пренесен от джамията Меджик в Мека в джамията Ал-Акса, звездната джамия, която е съвсем близо до Стената на плача. Наскоро копаеха пак под Йерусалим и се засилиха слуховете, че се нарушава физическата стабилност на ислямските светини, а това може да предизвика глобален конфликт. Светините на исляма и юдаизма са една до друга, Измаил и Исаак са събрани рамо до рамо. Мохамед вижда там много пророци,  като специално се споменават  Мойсей и Авраам. В исляма Авраам и аврамическата традиция, която е и еврейската традиция, имат фундаментална роля. Пророците му говорят, спуска се една светлинна небесна стълба и той започва да се изкачва заедно с Ангела Джибрил нагоре – Първо небе, Второ небе и т.н. до Седмо небе. Една от срещите му е по-особена и е с Ангела на Небето и Земята, чието тяло е съставено от лед и огън. Когато се смесят тези две субстанции, те не променят същността си. Това са любовта и чистотата. Ледът е чистотата, огънят е любовта. След като стигат до Седмото небе Ангелът Джибрил казва, че повече не може да го води нагоре. Мохамед после минава през две блестящи сфери, после през трета тъмна сфера и накрая се изправя пред самия Аллах, на когото лицето му е скрито зад двадесет хиляди покривала, защото ако човек го погледне директно, съзнанието му ще бъде унищожено. В Корана е пълно с цифри, обозначаващи хиляди неща, като тези покривала, седемдесет хиляди уста  и т.н.. Всички тези числа са абсолютно фантастични. В исляма фантастичността е в огромни размери и сурите са преминавали после през различни хора, които са ги донагласяли и са им давали тълкувания. В българското издание на Корана има тълкувания, например за Мария и Исус, които, обаче, са доста наивни. Те показват дълбоко неразбиране, за което ще говорим малко по-късно.  Следва>>>
Дир ID: 
Парола: Забравена парола
  Нов потребител

0.1128