mangurov.dir.bg

 
mangurov.dir.bg

 
Рейтинг: 3.00
(269)
Лекции 2019
Лекции 2017-2018
Лекции от сезон 2016-2017
Кратки видеотеми, направени за сайта "Здрав живот"
Лекции от сезон 2015-2016
Лекции от сезон 2014-2015
Vorträge in Deutsch
Файлове на лекции и книги на Д.Мангуров за сваляне и връзки
lectures in English
Lectures for reading
28 упражнения
Слънчеви лъчи
Лекции 2016-2017 за четене
Лекции 2015-2016 за четене
Лекции 2014-2015 за четене
Преводи на Щайнер и други антропософски автори
Фото Галерия
За контакти



Лекции 2014-2015 за четене / ПРАВОМЕРНИЯТ ПЪТ КЪМ БОГА

ПРАВОМЕРНИЯТ ПЪТ КЪМ БОГА
20.03.18 21:30
Лекция, изнесена от Димитър Мангуров на 29.03.2015 във Варна Текстът е свален и обработен от видеофайл и не е прегледан от лектора
 Молитва преди началото на лекцията: Господи Исусе Христе, благодарим Ти за великата жертва, без която никога нямаше да намерим обратния път към Бога и да се справим със задачата на нашия еволюционен цикъл. Амин!

                Честита Цветница, истинската Цветница, така, както е прочетена на небето. Другата неделя е Великден. Времето е изключително специално, централното време в годината, когато трябва да сме с най-годно съзнание да посрещнем поредното Възкресение. Оригиналният Великден е бил на 5 април и тази година имаме пълно дублиране – Разпети Петък на 3 април и Великден на 5 април. Това нещо не се случва често, така че се надявам днешното ни събиране да бъде адекватно на момента. Нещо повече, за първи път ще се опитам да представя темата ни „Правомерният път към Бога“ така, че да стане напълно ясно, на какви степени става това, начертал съм и нещо за илюстрация, в което има и личен опит, за да стане напълно ясно какво се случва, в какъв момент живеем и какво стана. Основата на тази лекция е „Философия на свободата“, която за съжаление се изучава същностно от много малко антропософи, още по-малко наистина я разбират, а съвсем малко прилагат това, което представлява ядрото вътре в нея. Ядрото на „Философия на свободата“ съдържа метода, чрез който Рудолф Щайнер положи основата на своя мироглед, и благодарение на който след това дойдоха безкрайните плодове на Антропософията във всички области на живота, в резултат от практикуването на този метод и развитието му по-нататък към степените имагинация, инспирация и интуиция. Нас сега ни интересува, предвид момента на видовата промяна, която предстои в човечеството – това няма нищо общо с витаещия в пространството квантов преход, защото мнозина усещат, че нещо ще стане, но го интерпретират или по безкрайно луциферизиран начин, или по безкрайно ариманизиран начин и няма нищо общо със същността на промяната, която трябва да стане – това е изключително сложна тема и ще се опитам много ясно да я изразя, с едни думи, които да са подредени, а даже и илюстрирани, за да се види как става това нещо. Най-важното е, че е лично проверено от мен, знам как става, практикувам го вече 14-15 години, така че нямам никакви съмнения по въпроса. В първата половина на този месец, една личност, която присъства тук, но засега желае да остане анонимна, имаше поредица от откровения, не по този начин, както е във „Философия на свободата“, а са получени по друг начин, там се отразява ехото от древността, но това няма значение – всяка дума от тези откровения е толкова ценна и така оправдава това, което ще говоря и така го легитимира, че наистина беше като дар, получен отгоре, като дар, който ме стимулира още повече да направя тази тема. Нещо повече – когато бях започнал да правя темата, дарът дойде след това и го разисквахме в много тесен кръг.

                „Философия на свободата“ излиза през 1894 г. и е от предантропософския период на Щайнер. Тя е книгата, която обоснова по-нататъшните му търсения, за да не бъде обявен за луд. При излизането на книгата Щайнер казва, че изключително малко хора са и обърнали внимание, а общото мнение е било, че все едно е написана на китайски – никой нищо не е разбирал. Можем съвсем смело да твърдим, че днес, в този ни живот, като погледнем цялото творчество на човечеството, с всички гениални книги, които са написани в човешката история, има две, които са с най-върховна ценност за нас – първата е Библията, втората е „Философия на свободата“. Няма по ценна книга след Евангелието на Йоан, Новия завет и като цяло Библията, от „Философия на свободата“ в този ни живот. От правилното разбиране на тази книга и практикуването и, зависи целият бъдещ ход на човешката еволюция – ни по-малко, ни повече. За да стигнем до момента, когато илюстрирано ще проследим седемте степени през които минава трансформацията на мисленето, трансформацията на съзнанието, която, всъщност, трябва да стане, ще започнем от най-горе, както беше в по-предната ни среща, когато започнахме от Абсолюта надолу. Тогава цитирах думи на Беинса Дуно, че за Абсолюта никой нищо не може да каже, и изрекох думите, че чак след като изминат и трите цикъла – предният, този цикъл и цикълът, който предстои, цикълът на Светия дух, след като се прояви напълно триединният Бог, чак тогава ще можем да говорим нещо за Абсолюта, в каквото и състояние да се намираме – би трябвало на Вулкан да сме вече Архаи и да стартираме новия цикъл като Елохими. Още когато го казах това нещо, веднага ми мина мисълта, че няма граници за човешкото познание, включително и за Абсолюта, колкото и нахално да звучи това и въпреки думите на Беинса Дуно, бодхисатвата на 20 век, този, който държи ключа към Христос. И колкото и парадоксално да звучи, вчера следобед, когато си мислех как да подредя днешното изложение за да се разгърне то като едно голямо руло, дойде някакъв своеобразен отговор. Когато по-предния път казах за един Никола Николов от Бялото Братство, с когото навремето се засичахме на традиционните пролетни срещи на Братството в Русе, и който беше с по-разхлабена връзка между физическо и етерно тяло, която принципно е необходима, но при него беше безконтролна и имаше една лека, симпатична налудничавост, той чертаеше на черната дъска как най-отгоре е Абсолюта, а долу на Земята неговия представител е Никола Николов. Тогава представих това с ирония и казах, че в лицето на този човек имаме пример за изгубване на съзнанието. Сега искам да му се извиня, защото Духът най-добре си знае работата и, всъщност, нищо никъде не трябва да бъде подценявано и човек не знае кога нещо като реминисценция ще излезе на нова степен на съзнание и какво ще се случи с него на тази нова степен на съзнание. Така че благодарение на този човек се оказа, че мога да започна изложението си по този начин – отгоре надолу.

                Единицата е единния Бог, когото ще наречем Абсолют. Той се проявява като троичен Бог – Бог-Отец, Син и Свети Дух. В много ранни лекции Щайнер говори за Първи, Втори и Трети Логос. Няма да усложняваме нещата с тази терминология, но тези трите, като триъгълник, над който е Единният Бог, се проявяват в това, което се нарича пралайя. Изтокът е дефинирал тези три нива и ако използваме неговите термини, махапаринирвана е сферата на Отец, паринирвана е сферата на Сина, а нирвана е сферата на Светия Дух. Това е нищото, това е пралайя, в която, всъщност, е източникът на всичко. Обаче, над тях е Абсолютът или Единният Бог и Той се проявява в тази Троица като Любов, Мъдрост и Истина, там всичко е разработено и тръгва от Серафимите надолу да се проявява като мирова идея, минава през всички нива на битието и стига чак тук до долу, където се намираме ние. Ние се намираме на абсолютния полюс на Абсолюта. Разгръщането на тази идея, която първо се проявява като Любов, Мъдрост и Истина в Троицата и стига чак до нас, тръгва от Абсолюта. Можем ли да приемем, че има нещо, което кънти през всички нива на битието и се отразява тук долу, и не само се отразява, а ние самите трябва да го породим вътре в себе си, и то обратно, по цялата вертикала да трябва да стигне до Този, Който го е излъчил, а именно Единният Бог или Абсолютът? В Евангелието на Йоан – най-великата книга на всички времена, – пише, че Бог е Любов. Беинса Дуно казва: „Про­пъ­ту­вай­те ця­ло­то Не­бе, ця­ла­та Все­ле­на, оби­ко­ле­те всич­ки све­то­ве, всич­ки ще ви ка­жат, че Бог е Лю­бов“. Но това ли кънти през цялото битие, там в пралайя и в манвантарите? Не, не е това. Това, което кънти и излиза като праидеята за целия наш цикъл и осмисля това, което ние трябва да направим долу – свободния азов избор, за да има следващ цикъл на сътворението, цикъла на Светия Дух, това е идеята „Аз съм“. През всички нива на битието кънти това „Аз съм“. Всички същества имат Аз, ако не персонален, поне като част от групово същество. Това е принципът на творчеството, Азът твори, Азът твори Вселени, Азът твори същества, Азът твори всичко. Ето това нещо, тази гигантска идея, която надолу се разгръща като Любов, Мъдрост, Истина, Правда, Добродетел и всичко останало, трябва да отекне вътре в човека. Как трябва да отекне? В нашия Аз. И от нашия Аз трябва да се излъчи с такава сила, че да премине през всички нива на битието до там, откъдето е тръгнало. Как става това, част от какво е това, колко важно е за този момент и за следващите около 1500 години, ще стане дума вероятно след около час и половина, но преди това трябва да се изговорят много други неща, за да се даде обосновка на цялото това нещо. И най-важното е, че от това зависи оцеляването на човечеството и да има бъдещ цикъл въобще.

                Когато в Земния еон Елохимите излъчиха този елемент, който на тях вече не им беше нужен, това беше висшият Аз на човечеството, груповият Аз на човечеството. Този групов Аз на човечеството започна да се отразява долу в хората като нисш Аз, а трябва да стане индивидуализиран висш Аз. Имаме групов Аз на човечеството, до който човеците нямат достъп, но всяко излъчване на азовия принцип има това свойство, че започва да действа индивидуализиращо и да поражда някакво битие долу в тези, в които трябва да се породи това битие, като самоосъзнаване. Тъй като това не можеше да стане при нас, предвид това, че в Лемурия бяхме още доста назад в развитието си, затова трябваше да ни поемат водачи, свръхсетивни същества. Започна формирането на трите ни тела, такива, каквито трябваше да станат в Земния еон. Преди това, в трите еона, наречени манвантари, се формираха последователно тези три тела. Всяко едно от тях съдържа в себе си целия продукт на еволюцията, която е отпреди, от Сатурн насам. Представете си какво го има във физическото тяло – работата, която са извършили всички същества във всичките три еона и половина дотук. Съответно в етерното и астралното тяло е работата от еоните, през която се е работило върху тях – съответно два еона и половина и един еон и половина. В нашия Аз като сила, се съдържат всички сили, от работата по жертвеното излъчване на субстанциите от Престоли, Господства и Сили съответно в трите еона за формиране на трите ни тела. Следователно човекът, такъв, какъвто е днес на Земята с Аз и три тела, съдържа в себе си цялата минала еволюция и всичката сила на въздействие, която боговете са излъчили, за създаването на това, което представляваме в момента. За да може обаче да се индивидуализира всичко това, трябваше да се премине през развитие на троична душа, през развитие на азово самосъзнание и това е безкрайно дълъг процес. Този процес тръгна в Лемурия през четвъртата културна епоха – условно говорим за културна епоха, по-скоро трябва да говорим за раси. Тогава стана грехопадението. В Атлантида, по време на четвъртата раса беше центърът на цялото развитие от Сатурн до Вулкан, а в четвърта културна епоха на пета коренна раса от земния еон стана Голгота, която трябваше да уравновеси грехопадението.  По време на петата раса в Лемурия беше отварянето на нашите сетива навън към физическия свят. Петата подраса на Атлантида бяха прасемитите, от които Ману взе семето и ги изведе за да даде началото на пета коренна раса, а сега в пета културна епоха, по метода на отражението ние трябва да компенсираме всичко това и да му дадем нов кардинален ход в обратна посока. Следователно онзи еволюционен път беше 4-4-4 и в него по-скоро преобладаваше работата на боговете и природната еволюция, зад която стоят боговете, а след това преминахме в цикъла 5-5-5, който вече е по вертикалата на съзнанието, а не по хоризонталата на природната, божествена еволюция. Има два вида еволюция – едната е по хоризонталата, а другата по вертикалата, едната е за създаване на телата ни, троичната душа и азовото самосъзнание, а другата е по вертикалата, като степени на съзнание, която от нашето време, в този ни живот е в наши ръце и трябва да стане промяната от хоризонтала към вертикала, без да се губи нищо от това, което е било по хоризонталата като достижения на човека и като ресурс от еволюцията досега. Досега боговете еволюираха и даваха, а ние бяхме инволюиращи и получавахме. Сега започва обратният процес и ние ще еволюираме, а боговете ще слизат и ще получават – това означава, че царството небесно се доближава до нас, т.е. ние отиваме към царството небесно. Както се казва в Евангелието на Матей 11-12 според изданието на Библията от 1885 г., царството небесно със сила се взема, и които се насилят те го грабват, т.е. никой няма да го получи наготово.

                В средата на Атлантида, в четвъртата подраса на атлантската коренна раса стана окончателното наклоняване към минералното, т.е. физическото да става минерално. Тогава именно етерното тяло на Земята започна да се отделя от физическото тяло на Земята и се появиха минералните скали, което е твърдата земя днес. Втвърдяването на Земята е процес в следствие от наклоняването на еволюционния процес вече необратимо към материалното, приблизително преди около 15000 години, и тогава започна първата криза. Земята се формира като твърдо образувание, а човек формира нервната си система с по-усилени темпове. Тогава се появиха радиацията, електричеството и магнетизма, които сега познаваме. Но това отделяне на етерното тяло и намаляването на жизнените сили и на човека, и на Земята, доведе до тази етерна криза, чийто пик беше по времето на Голгота и трябваше Христос да дойде и да донесе живота за Земята и човека и да оживи етерните им тела. Сега се намираме в периода след края на Кали юга когато предстои астралната криза, третата голяма криза, с която ние трябва да се справим. С предните кризи общо взето боговете се справяха. Сега с астралната криза, наша и на Земята, ние трябва да се справяме. Това е бъдещ процес и той изисква, първо, осъзнаване, а след това и субстанциално правене, извършване по същество.

                След края на Атлантида процесът тръгна надолу, Ману изведе тези, които щяха да дадат основата на новото човечество и неговият завет беше, че всички тези, които досега са водели хората, а именно боговете, един ден трябва да започнат да бъдат възприемани като понятия, а след това зад понятията отново да бъдат видени боговете и съответно освободени тези богове, оковани в понятията. В първите следатлантски културни епохи, когато еволюционният цикъл прие културно-исторически характер, водехме полуживотинско съществуване. Дотогава развитието нямаше културно-исторически характер. Знаем, че развитието върви на степени на съзнание – от трансовото съзнание на Сатурн до всесъзнанието на Вулкан, степени на живот – рундовете или царствата, степени на формата, след това възникнаха коренните раси, а накрая културните епохи. Това всичкото като пълнота го има чак в земния еон. В предните еони съществуват само степени на съзнание, живот и степени на формата. Деленето на раси и културни епохи е много относително. Целият процес се водеше от жреците, мисленето идваше към нас отвън – говоря ви всички тези познати неща, защото без изговарянето им, няма как да се проследи цялата нишка, за да се види трансформацията в развитие, т.е. 1-3-7, за да можем сега от 7 отново да преминем към 3 и към 1. Мисленето в следатлантската епоха беше от боговете към хората, към физическите мозъци на хората, и от органическия процес, който се развиваше в мозъка, това мислене се свързваше с човека и образите, които той имаше в груповото образно съзнание се изпълваха със субстанция. Следователно груповото образно съзнание тогава беше пълно със субстанция, с реална субстанция, т.е. със същества, и това беше ясновидството на онова време. Всички хора тогава са притежавали тази степен на ясновидство, която постепенно започна да гасне. За да може постепенно да се премине към понятийното съзнание, което днес имаме, трябваше да започне развитието на душата ни, на троичната ни душа. Започна се със Сетивната душа в египетската културна епоха, премина се към Разсъдъчната душа в четвърта културна епоха и сега в петата културна епоха развиваме Съзнателната душа. В Египетската културна епоха, в Големите мистерии вътре в храмовете, жреците са подготвяли ученици, които да са годни за бъдещото понятийно развитие. Това са можели да го правят само най-напредналите хора и затова сред останалите вън от мистериите, то е предизвиквало страхопочитание. Те са се отнасяли с огромно уважение към това, което се е случвало вътре в храмовете, което пък е било изнасяно навън под формата на култове, съобразени с положението на Слънцето. Това е великият гносис, който се зароди по това време. Тогава сетивата ни тепърва се отваряха за външния свят, всеки един от нас е преживял това някога с различна интензивност, в зависимост от това дали е бил в храмовете или е бил извън тях, в малките мистерии. По време на християнското развитие големите мистерии се превърнаха в езотеричното християнство от Дионисий Ареопагит нататък, а малките мистерии, които бяха общи за всички, се превърнаха в това, което познаваме като църквата, т.е. екзотеричното християнство. Винаги има хора и хора. След като старото ясновидство започна да угасва и сетивата ни се насочиха към външния свят, хората са живеели като в два свята и са били безпомощни да се справят с външната сетивна действителност. Затова е било необходимо да ги има жреците, които заместиха аватарите от по-старите времена, и които чрез култови форми са водели ежедневния живот на хората, тъй като хората са били като малки деца, които тепърва усвояват външния свят. Начинът за връзка от боговете към хората беше чрез откровения, които имаха абсолютно императивен характер, включително и в областта на морала, като десетте божии заповеди например. Жреците приемат отгоре и казват кое как да се прави, като даже съвместяват, така да се каже, двете длъжности – административна и духовна. Постепенно идва Разсъдъчната душа към 8 век преди Христа и от това единство, което имахме с боговете в Сетивната душа, преминахме към голямото противоречие, което го има между чувства и разум. Разумът започна да се появява с появата на Разсъдъчната душа, вторият елемент от троичната ни душа. Тогава настана и кризата. Изведнъж, прогледнали за външния свят изпълнявахме вече завета на Отец – разбирайте на Йехова към Адам – вие, човеците, трябва да дадете имена на всичко, т.е. понятия за всяко нещо. Понятията, които още в египетската културна епоха се извеждаха и бяха изтръгвани от духовния свят, имаха безкрайно по-духовно значение и това беше великия гносис, който още съществуваше при Ареопагит. Постепенно всичко това трябваше да се пресова, да изгуби своята субстанционалност, своята реалност на нещо изпълнено със същества, и да останат само едни голи понятия, с каквито днес всеки човек разполага. Тогава се появи голямата тройка Сократ, Платон и Аристотел, за които можем да кажем без да изпадам в конкретиката на личности, че Сократ е прероден като Толстой, а Толстой е прероден и в момента е на Земята. Аристотел знаем, че е Щайнер, а Щайнер също е прероден. За Платон все още не знаем кой е и дали в момента е на Земята, защото той беше този от тримата, който в следващи инкарнации не направи подобаващия му скок, какъвто виждаме при Аристотел и Сократ, ако Сократ е бил Толстой, разбира се, защото се твърди, че това е казано от Беинса Дуно, но в Бялото братство се шири голям фолклор и не се знае дали това не е част от него. Щайнер посочва, че Платон е прероден като монахинята Хросвита в 10 век, а през 19 век е австрийският езиковед и литературен критик Карл Юлиус Шрьоер. Знаем разделението на душите на платоници и аристотелианци и би трябвало самия Платон, дал насочеността на платониците  днес да е на Земята, но засега това ми е неизвестно, и в случая не е толкова важно.

                Какво се случи към 5 – 4 век преди Христа? Постепенно боговете трябваше да залязват и да се появят понятията, логиката и диалектиката. Още векове напред, още много дълго време моралността беше възприемана от хората като императив отгоре към понятийното съзнание. За азово самоосъзнаване можем да говорим за пръв път при тези велики представители на човечеството, защото те бяха истинските представители на човечеството – тези тримата и още няколко около тях, които предстоеше да положат първата стъпка към видовата промяна в човека. Дълго време, от Лемурия чак до тогава, човекът беше ставал хомо еректус, т.е. изправен човек, в следатлантските епохи започна душевното му и проблясъци на азовото му развитие, а истинското му самоосъзнаване започна чак в Разсъдъчната душа, за да може да премине към хомо сапиенс, т.е. към разумния човек. Предстоеше тотална вътрешна духовно-душевна промяна в човека и създаването на нов вид човек. Днешните така наречени учени, когато разсъждават от днешна гледна точка за онези времена, отпреди 5 век преди Христа, отпреди Херодот, който минава за баща на историята, изобщо не отчитат промяната в съзнанието на човека, душевната промяна, която стана в човека. Старият вид човек няма нищо общо с новия вид човек, а промяната, която сега предстои, търси своите представители в човечеството днес, в този ни живот, за да се премине към новата видова промяна, към нов вид човек, за което ще говорим малко по-късно. Затова и хората, които бяха в основата на предната видова промяна, би трябвало да са тук и споменахме някои от тях, които са на Земята, за да участват в процеса на новата видова промяна. Моралността, мотивът за свободните действия, си остана все още като прерогатив на Бога и никой не можеше да намери опората вътре в себе си за моралните действия, включително и великите философи. Но веднага беше забелязано, как самодвижението на мислещия дух, на Аза, с угасването на образите се проявява като логика. И забележете, законите на логиката са толкова императивни по метода на необходимостта и действат така, както природните закони действат в природата, а те знаем, че са все същества. Ако не спазваш законите на логиката все едно вършиш акт нарушаващ природните закони и се разрушава нещо в природата. Науката вече е поизучила законите на природата, въпреки, че изобщо не вижда съществата, които стоят зад тях, всъщност в тях, а не зад тях, защото самите природни закони са същества, всичко е същества, няма друго, освен същества. Същото нещо е това, което се появи като логика в човека, т.е. за да се развие азовото самосъзнание, то трябва да се подчинява на железните закони на логиката. Да го демонстрираме с най-прост пример – аз съм човек, искам да отворя прозореца на 15-я етаж, да скоча през него и нищо няма да ми се случи. Това е сбъркана логика. Естествено, че ще се пребия. На хората им предстоеше да започнат да овладяват законите на логиката със свръхусилие, а днес за нас те са елементарно нещо, ние получаваме това знание наготово, по наследство. Аристотел беше този, който успя да формулира в своето произведение „Логика“ законите на логиката, законите, по които ще действа мислещото самосъзнание в понятия. Затова Сократ е казвал на своите ученици да не отиват в други школи, където са дърпали пак към образното групово съзнание, защото то е далеч по-ярко, но е трябвало да се положат свръхусилия, за да може то да угасне и да се тръгне към съзнанието, насочено към сетивния свят, на който да дадеш имената вече от позицията на загубил връзката с духовния свят, т.е. това, което Йехова направи като заведе всички сътворени твари при Адам, за да види как той ще ги нарече, та тъй да бъдат имената им, защото само човека може да направи това, като системообразуващият фактор в целия цикъл Сатурн-Вулкан. Няма друго същество като нас, което да е системообразуващия фактор в центъра на Земния еон – три тела, тройна душа, троичен дух. Както казва Протагор:  „Човек е мярата за всички неща“. Тази мяра в старите мистерии беше под формата на девиза „Човеко, опознай себе си“  за да намериш вътре в себе си макрокосмоса, а сега стана „Излез навън от себе си“, в природата и ще намериш макрокосмоса там, а ти ще се видиш като капка, отразяваща макрокосмоса вътре в себе си. Древният призив „познай себе си“ остана, но се промени посоката му. Винаги всичко е в движение. Представяте ли си, когато Сократ, така да се каже е подронвал авторитета на другите школи, луциферизираните, които са дърпали назад, а той е привличал ученици и е срещал ужасна съпротива от тези, които са претендирали за монопол върху мистериите. Днес, между другото, не е по-различно. Те го принудиха да изпие чашата с отровата. Предполага се, че по същия начин са приключили и Платон, и Аристотел. Съмнения за подобен край витаят по-късно и за смъртта на Гьоте, и за смъртта на Щайнер. Ретроградните сили обичат да действат с отрова.

                При Платон нещата все още са по-размити, но Аристотел не само, че формулира законите на логиката, но и диалектическата триада – теза, антитеза, синтез, която стана способ, чрез който идеите, понятията, започват да се движат. Да поясним с един пример. Житното зърно е теза, посяването в земята е антитеза, то умира в земята, но от тази смърт – „Умри и бъди“ както казва Гьоте, – се ражда синтезът между земята и умрялото в нея семе и израства новото растение. Предното небе е било отразено в семенцето, което е посято, то трябва да умре, за да се роди новото в синтеза, т.е тезата да се появи на нова степен и ново небе да се отрази в нея.

                При нас понятията се превърнаха в празни образи. Още с раждането започна процесът на изпразването им от субстанционалност. Трябва да разберем как стана така, за да можем да стигнем до обратния процес. Боговете, съществата, са мисловни същества. Всички същества, които стоят зад природата са мисловни същества, защото идеята, която излиза от Абсолюта и се разгръща надолу е практически една мисъл, мисълта „Аз съм“ и тя трябва да се реализира на всички нива на битието. Всичко надолу, за да може да развива азово съзнание и да твори Вселената, трябва да има мисъл. Когато се насочваха към главите на хората, мисловните същества навлизаха в човека чрез органичните процеси в мозъка, като кръвообращението, и се овеществяваха. Затова образите, понятията, които бяха преди гръцката епоха, бяха субстанционално пълни, те бяха живи образи, защото самите представляваха същества. Сега съществата се оттеглени от образите и те са празни. Технологията на мисловния процес включващ понятия е такава, че започне ли човек да мисли, целият му материален организъм се оттегля и започва мисълта да работи. Тя унищожава материята, анихилира я. Обаче къде е „но“-то в тази работа? Днес е върхът на абстрактното мислене и когато се мисли абстрактно, се създават само едни празни балони, в които няма никаква субстанция. Едновременно, обаче, с мисленето, се дематериализира материя, не само се избутва материята, но се и дематериализира, и ако този образ не се изпълни със субстанция, т.е. образът да стане жив, Ариман хваща тази дематериализирана материя и тя ще бъде като шлака, като спътник на бъдещия духовен Юпитер. Днешната цивилизация твори интелектуална дематериализация на материята, която ще бъде на разположение на Антихриста като своеобразен спътник на бъдещия Юпитер. След възникването на понятията, изпразването им от субстанция беше правомерен процес. Кризата на самоосъзнаването минава през три фази – по време на гръцката епоха, по времето на Тома Аквински и в сегашно време. Мисленето на Тома Аквински, което съществува при него благодарение на богомилите, беше все още свързано с божественото, той искаше да го изпълва със субстанция. Парсифал, прероденият Манес, също го искаше. В 9 век Парсифал усещаше как тези образи вече са се изпразнили от съдържание, нямат реална субстанция и той търсеше как да ги запълни. Като прероденият Манес той разбираше каква криза предстоеше и гледаше толкова напред, чак в шеста коренна раса, когато манихейството ще се разгърне, и което отсега трябва да се опитваме да практикуваме, колкото и непостижимо да изглежда за съвременния човек.

                 Етерната криза беше вече тотална по времето на Голгота, и в Земята, и в човека. Христос, Който е принципа на Живота в Троицата от Съзнание, Живот и Форма, дойде и донесе Живота. Спаси физическото ни тяло чрез възкресението на фантома, с Възнесението спаси етерното ни тяло, с Петдесятница спаси астралното ни тяло и Аза. Развитието продължи нататък, слезе космическата Интелигенция и ни беше даден инструмента на мисленето, а богомилите бяха първите, които искаха да разрешат проблема с изпразващото се от съдържание мислене. След тях беше Гьоте. Франсис Бейкън, Декарт и Спиноза направиха така, че отделиха науката от философията, т.е. от свръхсетивните и извори. Франсис Бейкън, прероденият Харун ал Рашид, заявява, че сетивата на човека са несъвършени, че те лъжат и така изключва субекта от познавателния процес. Днес външните сетивата на човека са опосредствани през разни апарати и науката е напълно отделена от нейните свръхсетивни източници. Съществуват безброй направления но те са тотално откъснати от свръхсетивното. Насоката, дадена от Франсис Бейкън, направи така, че между понятието и възприятието липсва субектът, който трябва да направи връзката между тях. Кой ще свърже тези двете? Те са тотално разделени. Гьоте беше първия, който приложи метода на метаморфозата. Той стигна до ниво растение. Сега трябва да кажем няколко думи за самата същност на мисленето, да видим какъв е процесът, да преминем към морфологията приложена от Гьоте, да видим къде се спъна Хегел и всички останали философи и да стигнем до Щайнер, който направи този преход, да видим и какво Щайнер не направи, и което сега се прави.

                Процесът на познанието на човека започва така – тези неща са описани във „Философия на свободата“, но кой какво и колко е запомнил е друг въпрос, затова трябва да ги изречем, за да стъпим на тях, иначе технологията няма да може да се разбере: имаме наблюдение чрез сетивата ни. Гледаме някакъв обект. Щайнер нарича самия обект възприятие. В нас имаме мислене, използващо понятия, а насреща някакъв обект. Двете трябва да ги свържем. На полето на нашето съзнание, което е астралното ни тяло, тези двете се срещат, човекът среща тези двете и се създава представата. Гьоте направи следното: съзерцавайки дадено растение, той изключва всякакво лично отношение към него, загърбвайки всякакви познания, които е имал за него, защото освен поет е бил и учен, и се съсредоточава в развитието на растението. Растението минава през седем степени на метаморфоза докато се получи ново растение. Гьоте започва идейно да преминава през тези седем степени, докато достига до идеята за прарастението, на която понятието е по-малко нейно изражение. Например, има най-различни триъгълници, но идеята „триъгълник“ никъде, в нито един триъгълник на земята не е овеществена напълно. От идеята „триъгълник“ могат да се вадят колкото си щем триъгълници и никога няма да се изчерпят, но никога всичките тези триъгълници няма да обхванат напълно идеята „триъгълник“. Същото е и с идеята за прарастението, до която достига Гьоте. Той се занимава с минералите и растенията, но не можа да достигне до животните и до човека и в човека да намери прехода към оживяването на мисленето. В растението има същество, но Гьоте не вижда съществото, а вижда прарастението като идея. Той не достигна до това, до което достигна Щайнер – да види съществото, което всъщност представлява растението, – той не можа да направи този преход. Не можа да го направи и Хегел с неговата идеална диалектическа мисъл, върховна диалектическа мисъл, която притежаваше. Това беше голямата драма и на всички философи, които знаеха, че го има този свят, но има и един друг свят, който е непознаваем. Това е примерно, драмата на Кант.

                Сега ще отворя една схемичка – малко е сложна и шарена - виж схемата във фотогалерията.

Ето ги горе трите нива под Абсолюта – махапаринирвана, паринирвана и нирвана, под тях е нивото будхи, на което са дванадесетте бодхисатви, следват висш девакан, нисш девакан, астрален план и най-долу е степента, на която сме ние. Това от 1 до 7 е голямата манвантара, проявлението, а тук горе е нищото. Имаме теза, антитеза и синтез, тук имаме съзерцание, следват идейно възприятие, индивидуализация на идеята и всеединство. Какво правеха всички философи, какво правеше Гьоте и какво направи Щайнер? Всички философи работеха в теза, антитеза, синтез. Това е миналото, диалектиката. За първи път Гьоте премина към съзерцание, за да може да прескочи отсам, в нищото, и да извоюва една идея, която се извоюва именно чрез съзерцанието и той го постигна в растителния свят – идейно възприятие на идеята „прарастение“. Представете си я като копирна машина, от която могат да се вадят всякакви растения. Той достигна до тази идея, до тази копирна машина, която не се съдържа в нито едно от копията, които излизат от нея. Субстанцията в мисленето на човека представлява духовни същества. Тези духовни същества имат волева природа. За да можем да се свържем с духовните същества, ние трябва да вкараме в мисленето си воля, за да можем от това, което е миналото и с което всеки работи, да преминем през критичната точка, настоящето, точно този ни живот сега, и отидем към възприятия от свръхсетивния свят. Смисълът на „Философия на свободата“ е не да ти даде автоматично имагинация, инспирация и интуиция, а да положи истинската основа, върху която по абсолютно правомерен начин ще достигнеш до истински имагинации, инспирации и интуиции. Но преди още да си достигнал до тях, можеш с абсолютна достоверност да приемаш идеи от тук, от нищото, от бъдещето, което ще го правим, и те да са достоверни по същия начин, както когато официалната наука изследва с експерименти и на тяхна основа доказва, че нещо е така, че нещо е правомерно. Всичкото това ще го илюстрирам с личен опит, за да може да се оживи, защото иначе звучи безкрайно теоретично. Коя е тезата? Това е началото, представете си например Вулкан. При мен такава теза се появи през 1994 г. – описал съм тези неща в книгата си „Пътят към Аза“, а сега ще им дам напълно духовнонаучно обяснение, за да може методът на „Философия на свободата“ да изгрее във всичкото това и да мога да мотивирам нещо друго след това. В 1994 г. бях поставен в триъгълник, в който трима души бяхме в противоречие. От това противоречие, което се случваше в този свят, трябваше да има някакъв изход. Тъй като противоречието се случваше в този свят, методите за разрешаването на това противоречие ги търсех в този свят. Търсих всякакви възможни варианти за излизане от ситуацията и в един момент разбрах, че от този свят не мога да получа нито един инструмент, с който да разреша този проблем, тази теза. В този момент в мен нещо дълбоко се скъса и аз разбрах, че видимият свят, в който благодарение на дългата му еволюция ние живеем с понятийното си мислене, е абсолютно безсилен, т.е. той е празен, както са празни образите на понятията, които имаме за нещата. Нещо в мен се скъса и аз се отрекох от този свят. Това е дълбоко личен, същностен момент. След като се отричаш от този свят, следва антитезата – кой тогава може да оправи нещата? Алтернативата, която ще ги оправи, е от духовния свят. Тезата е радикална – пълно отричане от този свят, следва радикалната антитеза – духовният свят може да оправи нещата. Този свят, обаче, ни е нужен занапред, защото какво ще трансформираме занапред, ако не света, който боговете са създали? Ако се отречеш от този свят, единият вариант е да отидеш в гората и да станеш отшелник, другият вариант е да се самоубиеш, защото този свят няма никакъв смисъл за теб. Тезата трябва да се появи на нова, възродена степен в синтеза. И това беше: духовният свят ще оправи нещата – и той наистина ги оправи, – и тогава се появи синтеза от двете и аз разбрах, че в този свят водещото начало трябва да бъде духовният свят, без да изключвам физическия свят. Това е една диалектична триада (лемнискатата от 1 до 3). Това е триадата на миналото. Всеки човек работи с тази триада, само че не поставя така кардинално нещата на пангара. В това е големият проблем.

                След това започва една друга дейност, една друга диалектична триада (лемнискатата от 3 до 5), в която трябва да стане преход от предната диалектична триада към една следваща диалектична триада. Това е моментът, в който сега се намираме. Трябва да се развие съзерцание, което е и методът на „Философия на свободата“. Какво означава да се развие съзерцание? Хегел достигна до чистото мислене, в което абсолютно нищо в неговата мисъл не се влияе от субективната му намеса. Той оставя мислите да работят една след друга, да се навързват в диалектични триади и единствената му задача е да може да даде понятия за идеите, които се саморазвиват вътре в тези диалектични триади. Всичко остава като идеи но отсам, в този свят и неотиващи в онзи свят. Хегел не можа да премине през съзерцанието. Щайнер е категоричен за това и то е така. Когато Хегел умира целият пантеон от идеи, които са в него, умира заедно с неговия мозък. Нищо от идеите му не преминава в бъдещето, защото в тях няма истинска субстанция. Отговорът на загадката е как да наситим със субстанция ето тук ( в точка 4). Трябва нещо да умре, за да има нещо ново – това е Гьотевото „Умри и бъди“. Ако сме развили диалектическото мислене в предишни животи както трябва, можем в този живот да преминем към чисто мислене в съзнанието си, в което нищо от органичното не ни пречи. В един момент, с укрепнал Аз става насищане на нашето мислене с воля. Волята става периферия на мисленето. За да стигнем до свободата, волята трябва да ни стане периферия на мисленето. За да стане периферия на мисленето, отражателното мислене, това на празните образи, трябва да отстъпи.Самото изваждане на волята, за да може да обхване съзнанието, да обхване мисленето и да бъде тази воля спокойна, а не от рода на обикновената триада, се постига ако стане разделяне на това, което представлява нервната система, от кръвоносната система. Това е много важно. Преходът от мислене с физическия мозък към мислене с етерния мозък. Кръвоносната система оросява и мозъка. Олицетворението на нервната система е мозъкът. Нашето мислене, най-общо казано, се развива в мозъка, въпреки, че то има връзка с етерното тяло и т.н. В един момент, когато сме успокоили волята в кръвта и тя е обхванала мисленето, волята става водеща, кръвоносната система започва да се отделя от нервната система, стават като независими и в този момент предварително укрепената от Аза воля се насочва в посока напред, а не назад, и с тази воля в мисленето се обръщаме към нещо отвъд видимия за нас свят, с което предварително сме пожелали да се свържем. Ще го повторя, защото е крайно важно и в това е същината на въпроса. Практикувам това от 15 години и практически го знам как действа, затова го казвам и теоретично как е. В материалния свят сме( точка 1), тук е основополагащата теза, но той не ни е достатъчен. Материалният свят умира в духовния свят (точка 2) и двата заедно се възраждат – когато отидох в църквата, помолих се и след това по чудодеен начин конфликтния триъгълник в тезата се разреши за всички по най-благоприятния начин. Но когато отидох в църквата (точка 2), казах: „Нека за всички страни в конфликта да бъде добре“. Това е разковничето. Когато човек работи в диалектичната триадата на миналото, винаги я има настройката личният интерес да бъде защитен в отрицание на чуждия интерес. Диалектичната триада на всички хора в отражателното мислене, което сега имаме, работи по този начин. Това е егоистичния начин. Само Господ, т.е. духовният свят може да направи така, че за всички да е добре. В тази триада бях още в нисшия Аз, но бях започнал да тръгвам по пътя на висшия Аз, защото срещата с висшия Аз става ето тук (точка 4). Какво означава висш Аз? Нека точно разгледаме въпроса за Аза, защото казахме, че „Аз съм“ започва от най-отгоре и кънти чак до най-долу. Когато Елохимите излъчиха по времето на Лемурия Аза, той стана като групова азова субстанция. Това е висшия Аз на цялото човечество. Долу никой от нас не можеше да индивидуализира този Аз. Той хвърля отражение и постепенно ние стигнахме до азово самоосъзнаване, но това е нисшия Аз, с който работим в първата диалектична триада. Въпросът е има ли този Аз насоченост към висшия Аз, как човек се сдобива, така да се каже, с индивидуализиран висш Аз? А Азът, който слезе по вертикалата отгоре до долу, е космическият Аз на Христос. Тоест имаме следното разположение: от една страна е космическият Аз на Христос, който, както казва Беинса Дуно, изпълни всички междини между нас и Бога, от друга страна е груповият Аз на човечеството, все още неиндивидуализиран от хората, с изключение на висшите посветени, и имаме сянката на този висш Аз във всеки човек като нисшия му Аз, защото трябва да имаме някакво индивидуализирано самосъзнание, с което да работим долу. Колкото и да минава за нисш този Аз, той има субстанционалност, защото когато груповият, висшият Аз се отразява долу, той му дава някакво самобитие и когато днес ние кажем „Аз“ макар и от позицията на нисшия Аз, имаме някаква субстанция, имаме някакъв опит. Колкото повече възприятия от околната среда имаме, толкова повече опит трупаме. В един момент в нашето време идва моментът, когато всеки от нас трябва да прокара пътя, да индивидуализира този групов висш Аз и да стане той индивидуален висш Аз на човека. Това е момента на избухването на Аза (точка 4). Точно в момента, когато се случи това, моят Аз се качи по вертикалата до най-горе и имах преживяването, което съм описал в книгата си с няколко изречения – аз не просто съм като Бога, аз съм самия Бог. Избухването на Аза е абсолютно сакрален момент, подготвян по време на цялото това нещо (от 1 до 4). Избухването на Аза води до идейното възприятие, което се е случило чрез съзерцанието. Какво представлява процесът (в точка 4), който води до този резултат?

                Когато бях стигнал до този момент си купих книгата на Хуан Бенитес „Завещанието на свети Йоан“. Щайнер на 21 години е имал подобно преживяване, но не е същото. На 21 години, след като са изградени трите тела, се ражда Азът. Тогава му попада книга на Шелинг. Преживяването, което Щайнер е имал е било, че притежава Аз, който преминава през преражданията и всъщност става неунищожим. Това не е избухването на Аза, а раждането на еволюционният му Аз, с който вървиш през преражданията. Това при мен се случи към края на периода на Съзнателната душа, избухването на Аза трябва да се случи в Съзнателната душа, в най-висшата част на душата. По друг начин не става, трябва да се измине този път и ако е формирана тази душа, тя се отваря и избухва Азът. Към него, обаче,трябва да си тръгнал. Тръгването за всеки е индивидуално, ако изобщо му се случи в този живот. При мен стана през тази книга – вижте паралела с Щайнер. Когато я отворих в началото, не ми направи никакво впечатление. След това Христо Маджаров ме попита веднъж: „Какво ще кажеш за „Завещанието…“ на Бенитес?“ Отговорих му, че не ми е направила никакво впечатление от първите страници и съм я оставил. Обаче бутонът беше натиснат и след като по-късно я взех отново в ръце последваха гръм и мълнии. Тази книга те вдига в абсолютния безкрай, над всичко земно – тя на мен ми въздейства така, друг изобщо може да не го докосне, всеки си има неговия отключващ момент – абсолютна безкрайност, чисто мислене, надига се волята – и то без да съм чел Антропософия, всичко е било подготвено от предните инкарнации, не става току така, от една инкарнация не може да стане.

                Мисленето е концентрирано, волята е изкарана и обема мисленето, става разхлабване между етерно и физическо тяло, между етерен и физически мозък, но това трябва да е под контрол, защото иначе започват да се проявяват психически отклонения. Това трябва да е овладяно, защото тезата, т.е. отричането ми от физическия свят, се е възродила в синтеза с духовния свят, но следва ново пропадане и снижаване и за да не изчезнеш и да не полудееш, Азът трябва предварително да е усилен за да крепи новото слизане на тезата надолу. Защото след слизането и въздигането ( 1-3), следва ново слизане (4) и тогава волята, която в кръвта е вече спокойна и е обхванала мисленето, което е чисто и нищо от органичното в теб не го докосва, се протяга напред в нищото. Практикуването на съзерцанието е центъра на метода на Щайнер, който е във „Философия на свободата“, това е ядрото на „Философия на свободата“. Тогава волята все едно се протяга напред в нищото, защото това вляво на схемата е сътворения свят, а вдясно е бъдещето, което ние ще творим. Ние, всъщност, трябва да направим седемстепенна метаморфоза на мисленето си. Това е голямата задача, която ни предстои – седемстепенна метаморфоза на съзнанието, съдържаща всичко старо, практикуваща съзерцание и протягаща пипала към бъдещето за нови идейни възприятия, за нов вид откровения, а това, всъщност, са същества, които са и в проявения свят. Това, което говоря, е на висше идейно ниво, но в бъдеще ще имаме силата да го правим и под формата на дематериализация и трансформация на материята, за да можем да изградим бъдещия духовен Юпитер, а ние да станем десетата йерархия на свободата и любовта. Вижте как се разгръща творбата: тук е единицата, най-отгоре, Абсолютът, под нея е тройката – Отец, Син и Свети дух, под тройката е седмицата. Ние сме най-долу, в нулата, в нищото, в празните образи, защото отражателното мислене е празно, в образи без субстанция. Това започна от времето на Аристотел, а сега е върхът на празнотата. Всички хора произвеждат празни балони, създават астрални същества, които са сенки и нямат никаква стойност. Какво се постига със седемстепенната метаморфоза? Това го направи Гьоте с растението, като проследи седемте етапа в развитието му. Това ние трябва да направим като седемстепенна метаморфоза на мисленето си. Така се полага основата за имагинации, инспирации и интуиции, за да има гаранцията, че всичко, което получаваш като идеи, е вярно. „Философия на свободата“ е междинна степен между образното съзнание и степените имагинация, инспирация и интуиция. Това не са тези степени, но човек трябва да измине тези седем степени за да го постигне. Досега илюстрирах това с мен. Сега пак ще илюстрирам с мен, какво става нататък. Защото избухването на Аза винаги води до резултат. Съзерцанието е тук (точка 4). В този момент волята ми в мисленето е спокойна, нервната и кръвоносната система са разделени, преминава се от физически към етерен мозък и става протягане на волята, не на мисленето, което остава на втори план, а волята се протяга напред и оттам нещо се ражда. Коя беше идеята, която аз издърпах, кое беше това идейно възприятие? Това ми е обекта – все едно гледам някакво растение или някаква книга, някакъв обект. Във „Философия на свободата“ идейното възприятие е обекта. Когато гледам този разклонител, той е обекта, той е възприятието, аз съм понятието, мисленето, а той е възприятието. Така се нарича обектът, той е възприятието. Аз трябва да дръпна нещо при мен и да се срещнем на полето на нашето съзнание. Кое беше това, което дръпнах? Висшият Аз. В този момент се случи индивидуализация на груповия Аз от Елохимите, който е на цялото човечество, и той стана мой индивидуален Аз, но това не е нисшия ми Аз, той още не е изчезнал, той ще изчезва още дълго време. Но вече може едновременно да се работи с висшия Аз, а нисшият Аз може да минава през „Умри и бъди“, т.е. да се жертва – умри, и бъди – започват да идват откровения от духовния свят. Благодарение на това фундаментално преживяване се роди висшият ми Аз. Той ме изстреля до горе, както и мировата идея, единицата е слязла до долу, до нулата. Горе е единицата, долу е нулата. Ние трябва да съединим дъното, нулата, с единицата и да образуваме десетата йерархия на свободата и любовта. Човек става свободен когато се изстреляш от долу, чрез индивидуализиран висш Аз от субстанцията на груповия Аз от Елохимите, до горе и от пралайя вземеш свободата. Импулсът за свободата се взема от пралайя, импулсът и за любовта се взема от пралайя. Никой не може да стане от десетата йерархия на свободата и любовта ако не е постигнал индивидуализацията на свой Аз от груповия Аз от Елохимите. В това е същността на цялата работа. Тук долу е не просто мисленето, а съзерцанието, при което волята се протяга, Азът е волеви. Всичко, което тук е като идеи, представляват волеви същества, волеви мисловни същества. Тях не можеш да ги вземеш с мисълта си. Тях ги дръпваш с волята си, а с мисълта се осъзнава всичко в този момент, защото тя стои в чисто състояние и разбира всичко. Това е особено състояние.
Дир ID: 
Парола: Забравена парола
  Нов потребител

0.0813